Четирите квадранта на конформизма

Един от най-разкриващите начини за класифициране на хората е степента и агресивността на техния конформизъм. Представете си декартова координатна система, чиято хоризонтална ос минава от конвенционално настроени отляво до независими отдясно и чиято вертикална ос върви от пасивна в дъното до агресивна отгоре.

Получените четири квадранта определят четири типа хора. Започвайки в горния ляв ъгъл и вървейки обратно на часовниковата стрелка: агресивно конвенционално мислещи, пасивно конвенционално мислещи, пасивно независими и агресивно независими. Мисля, че ще откриете и четирите типа в повечето общества, а това, в което хората попадат в квадранта, зависи по-скоро от тяхната личност, отколкото от вярванията, разпространени в обществото. Малките деца предлагат едни от най-добрите доказателства и за двете точки. Всеки, който е ходил в началното училище, е виждал четирите типа и фактът, че училищните правила са толкова произволни, е сериозно доказателство, че квадрантът, в който попадат хората, зависи повече от техните характери, отколкото от правилата.

Децата в горния ляв квадрант, агресивно конвенционално мислещите, са ‘доносниците’. Те вярват не само, че правилата трябва да се спазват, но и тези, които не се подчиняват, трябва да бъдат наказани. Децата в долния ляв квадрант, пасивно конвенционално мислещи, са ‘овцете’. Те внимават да се подчиняват на правилата, но когато другите деца ги нарушат, импулсът им е да се притесняват, че тези деца ще бъдат наказани, а не да се стремят да ги накажат. Децата в долния десен квадрант, пасивно независими, са ‘мечтателните’. Те не се интересуват много от правила и вероятно не са 100% сигурни какви са правилата. А децата в горния десен квадрант, агресивно независими, са ‘палавите’. Когато видят правило, първият импулс е да го поставят под въпрос. Само като им се казва какво да правят, те са склонни да правят обратното. Когато измервате конформизма, разбира се, трябва да кажете по отношение на какво и това се променя с възрастта на децата. За по-малките деца това са правилата, определени от възрастните. Но с възрастта на децата източникът на правила става техните връстници. Така че група от тийнейджъри, в която всички се надсмиват на правилата по един и същи начин, не са независими; по-скоро обратното.

В зряла възраст можем да разпознаем четирите вида по техния отличителен девиз, както лесно разпознавате четири вида птици. Призивът на агресивно конвенционално мислещия е “Смачкайте <попълнете_с_произволна_външна_за_тях_група>!” (Доста тревожно е да видите удивителен знак след променливата, но това е целият проблем с агресивно конвенционално мислещите.) Мотото на пасивно конвенционално мислещия е „Какво ще си помислят съседите?“ Призивът на пасивно независимите мислещи е „Всекиму своето“. И максима на агресивно независимите мислещи е „И все пак тя се върти!“.

Четирите типа не са еднакво често срещани. Има повече пасивни хора, отколкото агресивни, и далеч повече конвенционално мислещи хора, отколкото независими. Така че пасивно конвенционално мислещите са най-голямата група, а агресивно независимите – най-малката. Тъй като квадрантът на човек зависи повече от личността му, отколкото от естеството на правилата, повечето хора ще заемат същия квадрант, дори ако са израснали в съвсем различно общество.

Професорът от Принстън Робърт Джордж наскоро написа:

“Понякога питам учениците каква би била тяхната позиция по отношение на робството, ако бяха бели и живееха на юг преди премахването му. Познайте какво отговориха? Всички те щели да бъдат аболиционисти! Всички те смело биха се изказвали срещу робството и биха работили неуморно срещу него.”

Той е твърде учтив, за да го каже, но разбира се, че не биха били срещу робството. И действително, нашето предположение по подразбиране не би трябвало да бъде, че всички негови ученици биха се държали фундаментално по същия начин, както хората по онова време, а че онези, които днес са агресивно конвенционално настроени, биха били агресивно конвенционално настроени и тогава. С други думи, че те не само няма да се борят срещу робството, но че биха били сред най-верните му защитници. Предубеден съм, признавам, но ми се струва, че агресивно конвенционално мислещите хора са отговорни за несъразмерно много проблеми в света и че много от обичаите, които сме разработили след Просвещението, са предназначени да защитим останалите от тях. По-специално оттеглянето на концепцията за ерес и замяната й с принципа на свободно обсъждане на всякакви различни идеи, дори такива, които в момента се считат за неприемливи, без никакво наказание за тези, които ги изпробват, за да видят дали работят.

Защо обаче независимата мисъл трябва да бъде защитена? Защото свободомислещите имат всички нови идеи. За да бъдеш успешен учен например, не е достатъчно само да си прав. Трябва да си прав, когато всички останали грешат. Конвенционално мислещите хора не могат да направят това. По подобни причини всички успешни изпълнителни директори на стартиращи компании са не просто независими, но агресивно независими. Така че неслучайно обществата процъфтяват само до степента, в която имат обичаи за сдържане на конвенционалното мислене.

През последните няколко години много от нас забелязаха, че правилата, защитаващи свободното изследване, са ерозирани. Някои казват, че прекаляваме с реакцията – че те не са много отслабени или че са променени в услуга на нещо по-добро. От последното ще се забравя моментално. Когато конвенционално мислещите вземат надмощие, те винаги казват, че това е в услуга на по-голямо благо. Просто всеки път е различно, несъвместимо по-добро благо. Що се отнася до притесненията, че свободомислещи са свръхчувствителни и че свободното изследователство не е спряно толкова много, не можете да прецените това, освен ако сами не сте независимо мислещи. Не може да знаете каква част от пространството на идеите се изключва, освен ако не разполагате с тях и само независимите хора имат революционните идеи. Именно поради това те са склонни да бъдат много чувствителни към промените в това колко свободно човек може да изследва идеи. Те са канарчетата в зоопарка. Конвенционално мислещите казват, както винаги, че не искат да спират обсъждането на всички идеи, а само на лошите. Бихте си помислили, че само от това изречение е очевидно каква опасна игра играят. Но ще го напиша. Има две причини, поради които трябва да можем да обсъждаме дори „лоши“ идеи.

Първото е, че всеки процес за вземане на решение кои идеи да бъдат забранени, непременно ще допусне грешки. Още повече, че никой интелигентен човек не иска да се захване с такъв вид работа, така че в крайна сметка глупавият го прави. И когато даден процес се очаква да прави много грешки, трябва да оставите поле за грешка. Което в този случай означава, че трябва да забраните по-малко идеи, отколкото бихте искали. Но това е трудно за агресивно конвенционалните мислещи хора, отчасти защото им е приятно да виждат хората да бъдат наказани от деца, и отчасти защото се състезават помежду си. Авторитарите на православието не могат да позволят да съществува гранична идея, защото това дава възможност на други авторитари да ги конкурират в отдела за морална чистота и може би дори да ги подчинят на насилниците. Така че, вместо да получим необходимата толерантност за грешка, от която се нуждаем, получаваме обратното: състезание до дъното, при което всяка идея, която изобщо изглежда забранима, в крайна сметка се забранява. Втората причина да е забранено обсъждането на идеи е, че идеите са по-тясно свързани, отколкото изглеждат. Което означава, че ако ограничите обсъждането на някои теми, това не засяга само тези теми. Ограниченията се разпространяват обратно във всяка сфера, която дава последици в забранените. И това не е краен случай. Най-добрите идеи правят точно това: те имат последици в области, далеч от техния произход. Да имаш идеи в свят, където някои идеи са забранени, е все едно да играеш футбол на терен, който има минно поле в единия ъгъл. Не само не играете същата игра, която бихте играли, но и на различна форма на терена. Играете много по-предпазливо дори на терена, който е безопасен.

В миналото начинът, по който независимо мислещите се защитаваха, беше да се събират на шепа места – първо в съдилища, а по-късно и в университети – където можеха до известна степен да определят свои собствени правила. Местата, където хората работят с идеи, обикновено имат обичаи, защитаващи свободното изследователство, поради същата причина вафлените фабрики имат мощни въздушни филтри или звукозаписните студия имат първокачествена звукова изолация. Поне през последните няколко века, когато агресивният конвенционален манталитет се надигаше по някаква причина, университетите бяха най-безопасните места. Този път това може да не проработи поради нещастния факт, че последната вълна на нетърпимост започна в университетите. Започна в средата на 80-те години на миналия век, а до 2000 г. сякаш угасна, но наскоро отново пламна с пристигането на социалните мрежи. Изглежда, за съжаление, това беше автогол на Силициевата долина. Въпреки че хората, които управляват Силициевата долина, са почти всички независимо мислещи, те предадоха на агресивно конвенционално океабелените инструмент такъв, за какъвто можеха само да мечтаят.

От друга страна, може би упадъкът в духа на свободната креативност в университетите е толкова симптом на напускането на независимите, колкото и причината. Хората, които биха станали професори преди 50 години, сега имат други възможности. Сега те могат да станат анализатори или да огранизират стартъпи. Трябва да имате независим ум, за да успеете във всяко от тях. Ако тези хора бяха професори, щяха да окажат по-твърда съпротива в името на академичната свобода. Така че може би картината на критично мислещите, които бягат от университетите на Запад запад е твърде мрачна. Може би университетите залязват, защото толкова много вече са си отишли. Въпреки че прекарах много време в обмисляне на тази ситуация, не мога да предвидя как ще се развие. Може ли някои университети да обърнат сегашната тенденция и да останат места, където свободомислещите искат да се събират? Или постепенно ще ги изоставят? Много се притеснявам какво бихме могли да загубим, ако това се случи. Но имам надежда дългосрочно. Независимо мислещи са добри в това да се защитават. Ако съществуващите институции са компрометирани, те ще създадат нови. Това може да изисква малко въображение. Но въображението в крайна сметка е тяхната специалност.

Източник

Related Posts

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

© 2021 Антисистемни - Theme by WPEnjoy · Powered by WordPress