Престъпление срещу човечеството

Голямото зануляване от 1914-1918 г.

източник: A crime against humanity: the Great Reset of 1914-1918, Winter Oak, автор Пол Куденек,

I. Травмата: трупове и сълзи

Милиони мъже загинаха в Първата световна война, или в Голямата война, както беше първоначално наречена тя, в отвратителения и гротески спектакъл на една масова касапница, която и досега изглежда да е най-близкото проявление на ада на Земята. Купчини от трупове, полузаровени в калта и заплетени в бодливата тел; млади тела, разкъсани на парчета; крайници, разпръснати в морета от кръв; – като отново заповедта дойде „някъде отгоре” и доведе до почти сигурна смърт, под формата на снаряди, отровен газ и картечници.
„През 1916 година, в двете битки (Вердюн и Сома), жертвите, дадени и от двете страни, бяха над 1 700 000 души… На всички фронтове, за цялата война почти 13 000 000 мъже, разпределени в различните видове въоръжен сили, починаха от раните си или от разни заболявания.“ [1]
Години продължи тази касапница, като резултатът на отвратителното пожертване на огромното количество човешки животи, бе завоюването на едва няколко стотици ярда територия, които не след дълго бяха отново изгубени в контраатаката, с източник другата страна на конфликта. Виденията, в резултат на тези ужаси, трайно са се вселили в моето въображение още от времето, когато съм бил момче и именно те са оформили начина, по който виждам днес света.
С течение на годините, се сблъсквах с много свои съвременници, които се чувстваха по същия този начин и именно затова понякога си задавам въпрос: Защо изобщо всичко това трябваше да се случи?

Втората световна война е по-скорошно събитие и имах възможността да получа сведения от първа ръка от моите родители за немските бомбардировки, сполетели Англия, докато Първата световна война се е състояла цял половин век преди да бъда роден. Защо тогава толкова много ме вълнува именно тя?

Когато бях млад, бях съвсем наясно, че и аз щях да бъда уловен в този кошмар, ако просто се бях оказал роден в този исторически момент и че тогава и аз, и моите приятели щяхме да бъдем ослепени, осакатени или дори изтрити от лицето на Земята, много дори преди да ни бъде даден шанс да поживеем.
Понякога се чудя дали пък не съм присъствал лично там, в някое от своите предишни съществувания, като днес си давам сметка за това, че огромната травма, която тогава е претърпяло нашето колективно съзнание, ще се нуждае от много, много години, за да бъде напълно излекувана.
Това чисто безсмислие на напълно ненужно дадените жертви ще остане жигосано в сърцата на поне няколко поколения.
Отделно от неясената представа за спирането на пруския милитаризъм, на никой от нас, никога, не му се изясни защо изобщо беше нужна на света Първата световна война.

Ние всички, разбира се, бяхме наясно че в това са били замесени всички онези, които спечелиха от войната, докато събитието само по себе си изглеждаше да е сякаш резултат от хаотичните сблъсъци на конфликтните национални и имперски интереси и амбиции; една експлозия на напрежението, което по някакъв начин е било и неизбежно, и произволно; което се е трупало в продължение на десетилетия и в крайна сметка се е възпламенило от атентата срещу ерцхерцог Франц Фердинанд през юни 1914 г.
Как тези, които имаха властта, допуснаха тази абсурдна война не само да се случи, но и да продължи толкова дълго време, при положение, че бяха съвсем наясно за стойността на човешките жертви, които ще коства? Проявата на тази очевидна бездушност е нещо, което винаги ми е било трудно да проумея.
Породената от всичко това моя активност, насочена срещу войните и търговията с оръжие (по времето, когато написах и това стихотворение), несъмнено беше заредена с най-разнородните на вид културни експресии по темата, като не на последно място, с многото песни, създадени от визията на ужасите от Първата световна война и на войните по принцип.
Една от любимите ми песни е тази на Ерик Богъл – „Зелените полета на Франция“, първоначално наречена „Ничия земя“, която е адресирана да гроба на Уили Макбрайд, член на цялото онова поколение, което бе „изклано и заклеймено”.

„И аз не мога да помогна, но се чудя, млади ми Уили Макбрайд,
имат ли представа в името на какво умряха тези, които лежат тука?
И наистина ли вярват те, че животите им послужиха за каузата,
вярват ли те, че с тази война успяха да сложат край на всички бъдещи войни?
Скръбта, страданието, славата, болката,
убийствата и убитите , бяха всички те съвсем напразно.
За младия Уили Макбрайд, всичко това се случва отново…
и отново, и отново, и отново, и отново…“

Песните като тези, ведно с книгите, стиховете, филмите и произведенията на изкуството (като това на Уилям Кърмоуд , адаптиран за тази статия) все още ме карат да плача. В действителност сълзите ми напират, докато пиша тези думи.
Тези мои сълзи не са просто израз на тъга за жертвите, но и на гняв към онези, които позволиха да се състои този акт на масово убийство.
Този гняв бе достатъчно силен, когато отнесох тази война към случаите на заблудения национализъм и безграничната некомпетентност.
Но сега, след като прочетох две книги от решаващо значение, написани от двойка шотландски изследователи, жалостната ярост, преследвала ме през целия ми досегашен живот, си намери много по-ясна мишена.

В своята криминалистично-изследвателска и щателно реферирана книга от 2013 г. „Тайните извори на Първата световна война“ и тяхната следваща книга от 2018г. „Удължаването на агонията: Как англо-американският Истеблишмънт умишлено удължи Първата световна война до три години и половина“, Гери Дохърти и Джим Макгрегър разкриват, че ужасяващата касапница е била умишлено планирана и оркестрирана според интересите на един много специфичен дневен ред.
Те също показват, по своя си начин, че „далеч от сомнамбулизма на глобалната трагедия и от нищо неподозиращия свят, светът всъщност е бил нападнат от засада от таен кабал на войнолюбците в Лондон”. [2]
Мрежата, която ние биха могли да определим като военно-финансово-индустриалния комплекс, не само че е заговорничела за започването на войната, но те също така са се наговорили как да я насочат към обслужването на собствените си отвратителни цели.
Препоръчвам най-отговорно на хората да прочетат тези книги, заедно с авторския им блог firstworldwarhiddenhistory.wordpress.com, за да могат да разберат значението на техните разкрития.
Алтернативно, биха могли да изгледат този отличен документален филм на Джеймс Корбет, който обобщава техните констатации.
Моята цел тук е да свържа тези техни публикации с настоящето, нещо, което те не биха могли да направят нито в тези публикации от преди 2020 г. , нито на своя уебсайт, на който последно публикуват през 2019 г. Това не би могло да бъде направено и от никой друг, който просто отчита стогодишнината от края на войната.
С оглед на тези си цели, аз също така ще се спра на историците Карол Куигли и Нийл Фъргюсън, които и двамата са, по свои собствен начин, „инсайдери“ на един предоставен им достъп, който не се дава на обикновената общественост.
Тази връзка очевидно отвежда към Голямото зануляване през 21 век, което може да съперничи на страданията, причинени от Голямата война през 20 век и както изглежда, по един зловещ начин също е организирано по подобен начин, с едни и същи цели и е водено от едни и същи интереси.

II. Конспираторите: Златото и империята

Преди всичко, нека разгледаме някои от ключовите лица, чиито имена се свързват с планирането на Голямата война.
Те всички са били част от избягваща публичността група, чийто корени могат да бъдат намерени във висшето британско общество и които имат солидни връзки с тези, които Куигли нарича “Eastern Establishment”в САЩ . [3]
Движещата сила, която стои зад обединението, се определя днес с името „The Commonwealth“, а техният първоначален капитал и влияние се свързват до голяма степен с плячкосването на златото и диамантите в Южна Африка.

Сесил Роудс (1853-1902)

Макар че умира 12 години преди началото на войната, Роудс изиграва решаваща роля в усилията тя да се случи, като инициира създаването на тайното империалистическо общество, което да подсигури разрастването на конфликта.
Човекът, който кръщава Родезия на себе си и която днес е част от Зимбабве, понастоящем има толкова лоша слава, че тя довежда до формирането на международното протестно движение, „Роудс трябва да бъде свален“, целящо да бъдат премахнати статуите с фигурата му, както от Оксфордския университет, така и от всяко друго място, където са издигнати.
Тъй като той става обект на ненавист основно заради расистките си възгледи, това донякъде избутва встрани образът му на човек, мотивиран най-вече от парите и желанието за власт.
Куигли обяснява как Роудс „трескаво експлоатира диамантените и златните полета на Южна Африка” [4] и дори успява да се издигне до премиер-министър на Капската колония, а в същото време журналистът Уилям Стед го описва като „родоначалника на новата династия на царете на парите, които еволюират по-късно до истинските владетели на модерния свят“. [5]
На младини Роудс емигрира от Англия в Южна Африка и започва да работи на диамантените полета „Кимбърли“. Дохърти и Макгрегър пишат: „Роудс привлича вниманието на агента на Ротшилд, Алберт Ганци, който по това време е там, за да направи оценка на местните перспективи за инвестиране в диаманти. Подкрепен от финансирането на Ротшилд, Сесил Роудс купува много на брой малки минни концерни, като бързо се сдобива с монополния контрол върху тях и става приближен на влиятелната Къща на Ротшилд.
„Въпреки че Роудс бе известен с трансформирането на De Beers Consolidated Mines в компанията за най-голям добив на диаманти, все пак неговият успех до голяма степен се дължи на финансовата подкрепа на лорд Нати Ротшилд, който притежава по-голямата част от акциите в компанията от самия Роудс… Нито единият от двамата не изпитва никакви угризения относно използването на сила срещу африканските племена в безмилостния им стремеж да увеличават британското господство в Африка”. [6]
Роудс е силно приближен до Ротшилд – в три на неговите завещания той упоменава банкера като свой довереник, в друго – като свой единствен попечител [7], а двете от тях са определени за членовете на конспиративната група, въпреки че Ротшилд предпочита да остане на заден план.
Роудс Тръст, със своите трансатлантически стипендии „Роудс“, по-късно изиграват ключова роля в разширяването на влиянието на групата в САЩ и стават част от грандиозната схема за световен контрол, такъв, за какъвто бе мечтал самият Роудс.
Стед пише до своята съпруга след като се среща с Роудс: „Не мога да ти разкрия неговата схема, защото е твърде голяма тайна. Но тя включва милиони … Той ме спечели. Разкри ми неща, които не е казвал на никой друг, с изключение на лорд Ротшилд”. [8]

Лорд Нати Ротшилд (1840-1915)

Ротшилд беше извънредно влиятелен международен банкер и финансист, оглавяващ британския клон на семейството и „мащабен инвеститор в злато, диаманти, нефт, стомана , железници и оръжие”. [9]
Дохърти и Макгрегър отбелязват че „Ротшилдовата династия олицетворява „силата на парите“ до степен, която не позволява на никой друг човек да се съревновава с тях”, като прибавят че те са „всемогъщите хора във Великобритания и световната банкова система”, като дори се смятат за равнопоставени на кралските особи и дори стигат дотам, че назовават своята база в Лондон „Новият двор“. [10]

В навечерието на Голямата война те бяха „страховита финансова сила”, пише Фъргюсън: „NM Rothschild & Sons са дори много повече от най-голямата частна банка в Лондонското сити от гледна точка на капитала“. [11]

Семейството също има огромно влияние в САЩ чрез своите сътрудници при J.P. Morgan, както ще видим по-нататък.По повод смъртта на Ротшилд, Western Morning News пише: „Принцът на финансистите и приятелят на крал Едуард вероятно знае повече неща от кухнята на европейските войни и дипломацията изобщо от всеки един от най-великите държавници, които сме имали. Всеки голям политически ход на нацията през последния половин век беше предшестван от краткото, но многозначително съобщение: „Лорд Ротшилд вчера беше на посещение при премиер-министъра’”. [12]
Като вече бе посочено, финансистът стои в самото начало на конспиративната подготовка на войната; дори преди нейното конкретно отпочване, свързващо се с основаването на тайното общество на Роудс през 1891 г. “На 15 февруари 1890 г. Роудс пътува от Южна Африка до провинциалното имение на лорд Ротшилд, за да представи своя план”, обясняват Макгрегър и Дохърти . [13]

Алфред Милнър (1854-1925)

Милнър, академичен работник и журналист, става държавен служител, като поема щафетата от мястото, където всичко е било прекъснато от кончината на Роудс и съумява да придвижи още по-нагоре цялостната доминация на тайната група във висшите ешелони на британския живот.
Куигли казва: „Той се превърна в една от най-великите живи политически и финансови сили в Англия, като неговите ученици бяха стратегически поставени навсякъде из Англия, на най-отговорни постове, такива като редакцията на The Times, редакцията на The Observer, главното ръководство на Lazard Brothers, различните административни постове и дори назначенията в британския кабинет. Разклоненията на същата организация бяха установени в политиката, високите финанси, Оксфордския и Лондонския университети, периодичните издания, гражданските институции и фондациите, освободени от плащането на данъци”. [14]
Връзката на Милнър с членовете на тайната конспиративна група могат бъда проследени обратно поне до април 1891 г., когато за него е известно, че е бил на вечеря с Ротшилд. [15]
Куигли разкрива, че по-късно той се сдобива с доходоносното назначение на „доверен съветник на важните международни финансисти във финансовата сфера на Лондон”, [16] като в същото време Дохърти и Макгрегър отбелязват, че той е „добре възнаграден от своите приятели в областта на банковото дело и индустрията за неуморната си работа по възстановянето и нарастването на печалбите им“. [17]
Милнър става член на лондонската акционерна банка (по-късно Банка Мидланд), председател на Ротшилдовата Rio Tinto Co., директор на Ипотечното търговско дружество на Египет и на Bank of British West Africa.
Показателно е, че всички, които го познават отблизо подчертават, че той „вярва във високо организираното състояние на нещата“. [18]
Той също така е цитиран като един от ранните поддръжници на „управленската революция”, която най-общо казано е за упражняването на контрол върху обществото от една неизбрана група, която да не носи никаква публична отговорност.

Във всичко казано досега виждаме ясни паралели между политическата позиция на Милнър и тази на другите противоречиви характери, за които ще стане дума по-късно…

В „Ребрандиране на фашизма: Разобличаване на голямото нулиране“, аз описвам начина, по който германската „академия за управленски кадри“ след Втората световна война бе осъществена от бившите членове на прословутото SS на Адолф Хитлер. [19]
И, разбира се, фашисткият Световен икономически форум на Клаус Шваб, който като се разрасна през 1971 г., се превърна във Форум по европейски мениджмънт.
Също като Милнър, Шваб подменя демокрацията с „ловката манипулация“[20], която има за цел да постигне „системното управление на човешките животи“. [21]
От съществено значение е за всеки, който търси истинското разбиране за начина, по който функционира нашето общество, да може да улови историческата приемственост между британския плутократичен империализъм, фашизма и днешния плутофашистки „Голям ресет“.

Фийлд Маршал Ян Смутс (1870-1950)

Днес познат във връзка с неговите два мандата като премиер-министър на Южна Африка и расистката му по характера си подкрепа на системата на апартейда, Смутс е ключова фигура във въпросната конспиративна група.

Кариерата му продължава като член на британския военен кабинет, който представлява вътрешен кръг, формиран от доверените членове на антуража на Милнър, чиято цел е да режисират конфликта от 1914-1918 г. [22]
През последните години писах доста по темата за фалшивите „зелени“, фалшивите анархисти и фалшивите леви, но Смутс е забележителен пример за фалшив националист.
По начало ентусиазиран поддръжник на Роудс, който дори действа като негов агент, Смутс изглежда внезапно се превръща в негов фанатичен противник.
Куигли пише, че тази му репутация като англофоб позволява на Смутс да се изкачи на сериозна позиция в Трансваал още на много ранна възраст.
Но всичко това е само една преструвка: „Той се вкопчва в идеала, който споделя заедно с Роудс и Милнър – идеалът за обединена Южна Африка. Всички негови действия от тази година нататък [1895] – независимо как те биха могли да изглеждат, ако се разглеждат само повърхностно, в крайна сметка са насочени към една единствена заветна цел: Обединена Южна Африка в рамките на Британската империя”. [23]
Неговата крайна цел за доминирана от британците световна империя прави от Смутс ранен пример на това, което днес наричаме „глобалист“.

По време на Втората световна война той вече предвижда създаването на НАТО и може би дори на ЕС, когато “предлага федеративната Западна Европа да бъде включена в регионалния блок на Великобритания” [24 ] като една глобална система.
А онези, който сега изучават дневния ред на глобалното развитие, вероятно биха били заинтересовани да научат факта, че Смутс написва първата чернова на преамбюлa на Хартата на ООН.

Плюс много повече…

Куигли детайлно се спира на забележителен брой членове на тайната мрежа на Роудс-Милнър в книгите си „Трагедия и надежда“ и „Англо-американският Истаблишмънт“ и поради това няма да се опитвам да опиша всички тук.
Но все пак си заслужава да се отбележи ролята, изиграна от либерала, който по-късно става лейбърист – Ричард Халдейн (1856-1928), – човекът, който действа като правен съветник на Ротшилд в продължение на много години [25] и чиято програма за реформите в армията, създадена преди Голямата война, бе „публично одобрена“ от Нати Ротшилд, според Фъргюсън. [26]
Там е включен и политикът-либерал Реджиналд Балиол Брет (1852-1930), който става виконт Ешер през 1899 г. и оказва огромно задкулисно влияние.

Куигли обяснява: „Тази възможност за вземане на влиятелните решения в центъра идва от неговите връзки с монархията. За период от най-малко двадесет и пет години (от 1895 до след 1920 г.) Ешер е вероятно най-важният съветник по политическите въпроси на кралица Виктория, крал Едуард VII и крал Джордж V”. [27] Той приключва кариерата си като отговорник за физическите имоти на всички кралски резиденции.
А друг полуневидим имперски мениджър е Лионел Къртис (1872-1955), бивш секретар на Милнър. Куигли казва, че това, което Къртис смята, че трябва да се случи в британската империя, често е онова, което се случва на практика в рамките на следващото поколение.

Така например, през 1911 г. той решава, че името на Владенията на Негово Величество трябва да бъде променено от „Британска Империя“ на „Общността на нациите“. Това официално става факт през 1948 г. „Къртис, който действа задкулисно, е един от главните архитекти на настоящата Общност на нациите”, казва Куигли . [28]
По късно Къртис става привърженик на идеята за глобалната държава. Империализмът и глобализмът са двете страни на медала, описващ един и същи коварен процес.

III. Средствата: Корупция и лъжи

Всеки, който е правил проучване на онова, което ни се случва от 2020г. насам, би трябвало да е достатъчно добре осведомен за степента на предварителната му подготовка.
Тя отива далеч отвъд репетицията за пандемията, известна като Event 201 (Събитие 201); ранните предложения за ваксинационните паспорти или неуспешната маневра от 2005/2006г., известна като “птичи грип“.
Ковид беше просто спусъкът, началният изстрел от пистолета, за изключително широко мащабния „Велик ресет“, който понастоящем се разгръща във всички свои фази.
Различните подготовки за този комплексен преход са в ход от дълго време насам, заедно с дългосрочната програма за „развитие“ и целите на „Устойчивото развитие“ на ООН, които играят централната роля в този план.
Същото се отнася и за Голяматата война, която конспиративната мрежа бе внимателно планирала от самото начало на века, веднага след като приключи с маневрата на Бурската война, която хвърли цялата Южна Африка, с всичките й злато и диаманти, в пастта на тази империя, изкована от алчност.
А част от този проект е да се използват човешките и финансовите ресурси на същата тази огромна империя като гориво за Голямата война.
Британската империя по това време може да се похвали с население от около 434 000 000, включително над 6 000 000 мъже, годни за военни цели. Но, разбира се, няма как да се предположи, че те ще проявят готовност за участие в планираната кървава баня.
По тази причина Милнър се залавя енергично с това, което той нарича „най-ефективния начин за оказване на натиск”, [29] като организира колониална конференция в Лондон през 1907 г., за да направи опит да се подсигури така, че различните владения послушно да се включат във войната.
Както поясняват Дохърти и Макгрегър, той и неговите сътрудници трябва да бъдат сигурни, че Австралия, Южна Африка и другите по-значими владения на Империята са готови и изпълнени с желание да застанат рамо до рамо с Великобритания. [30]
На тази конференция е изготвен план за реорганизиране на колониалните военни сили по модела на британската армия, така че те да могат да бъдат интегрирани в случай на „спешна“ нужда. [31]
Две години по-късно Милнър организира пресконференция на цялостната Империя, като събира заедно 60 собственици на вестници, журналисти и писатели от Индия, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка и останалите части на Империята, плюс британските им колеги, политици и военен персонал. [32]
Целта на конференцията е да се събере подкрепа за държавата-майка преди самата война и да се насърчи имперското сътрудничество във връзка с комуникацията и военните въпроси.
Това предварително планиране се изплаща чудесно, а Дохърти и Макгрегър отбелязват: „Според крайната равносметка, Канада изпраща 641 000 души. До 1917 г. тя подсигурява повече от една четвърт от артилерийските боеприпаси, използвани от Великобритания на Западния фронт. Над 250 000 канадци работят в оръжейните фабрики под егидата на Британския имперски съвет по боеприпасите. Южна Африка осигурява 136 000 войници, в които са включени и 75 000 цветнокожи. Австралия поставя своя военноморски флот под британски команда, а общо 332 000 австралийци отиват да се сражават в редиците на Империята. Нова Зеландия подсигурява 112 000 мъже, една Индия сама събира 1 477 000 войници, като включително дава на разположение 138 000 мъже на Западния фронт през 1915 г. Най-общо казано, правителствата, които подсигуряват тези колониални войски, поемат и разходите за тях“. [33]

Не са спестени всички възможни усилия, за да се постигне участието на САЩ на страната на Британската империя в задаващия се конфликт .
Организирана е кръгла маса в Ню Йорк, която да насърчава връзките както между Уестминстър и Вашингтон, така и между високите финанси на Лондонското Сити и Уолстрийт. Излишно е да казваме, че всичко това се извършва тайно, като е скрито от електората и не се споменава в официалната преса. [34]
Американската връзка е особено необходима, за да се финансира Голямата война. Както обясняват нашите двама автори: „Войните изискват да бъдат финансирани и струват огромни суми пари. Във Великобритания, Франция, Русия и Германия националните хазни са почти празни. Скандалните разходи за въоръжаване буквално поставят всички бюджети в Европа на ръба на фалита.
Необходим е друг източник на финансиране, доставки на парични средства, които да разширят възможностите на отчаяно обеднелите нации и те да могат да изтеглят огромни кредити с тлъсти лихви. И в този момент Американската централна банка, неограничена от никакъв правителствен контрол, която отговаря на изискванията на безлимитното търсене, може да попълни тази празна ниша. Законът за Федералния резерв е приет през декември 1913 г., а седем членният борд встъпва в длъжност на 10 август 1914 г.”. [35]

Точно навреме! Колко удобно!

Белгия също участва в предварителното планиране. Немското нарушение на митичния „неутралитет“ на Германия, е изтъкнато като претекст за влизането на Великобритания във войната, така че тя също скача на борда.
През 1912 г., две години преди да бъде вдигната завесата, белгийският крал Алберт свиква тайна среща на белгийския парламент и разкрива, че разполага с доказателства, че Белгия е изправена пред ужасна предстояща опасност.
Белгийската армия е разширена, при това значително, Националната банка на Белгия започва да се готви за справяне с финансовата спешност, която би предизвикала войната.
„В абсолютна тайна, те отпечатват банкноти от по 5 франка, с които да заменят сребърните монети и планират трансферa на златните резерви и матриците си за отпечатване на банкноти към трезорите на лондонския клон на Bank of England”. [36]

Сърбия също трябва да бъде предварително държана в готовност заради нейната главна роля в избухването на войната.
„Инженерите на военния конфликт се нуждаят от инцидент, който да е толкова жесток, заплашителен или опасен, че Австрия да бъде тласната към ръба на пропастта”, казват Дохърти и Макгрегър. [37]

Заплетената история с опита за атентат срещу австриеца Франц Фердинанд в Сараево, включва длъжностни лица от сръбското правителство, които всъщност са манипулирани от руски дипломати, а те от своя страна са задвижени от войнолюбивата конспиративна групировка: „истинските източници на техните мръсни финансови средства биха могли да бъдат проследени обратно до Париж и Лондон“. [38]

По подобен начин, Руската роля в така желаната война, трябва да бъде предварително и педантично изследвана и разгледана.
Тъй като недостигът на капитали за царския режим за подготовката на войната е отчайващ, особено след катастрофалното поражение във войната от 1905 г. с Япония, в Русия са инвестирани пари чрез посредничеството на френското правителство, като основен източник е L’Union Parisienne, една френска банка, която се свързва с Ротшилдови чрез барон Антъни де Ротшилд. [39]

Този капитал трябва да бъде използван за специфично свързани с войната начинания в Русия, такива като военноморското строителство, производството на оръжия, железопътните вагони и съответната инфраструктура.
Като резултат руската икономика търпи бурно развитие и до 1914 са изградени почти хиляда фабрики само в Петроград, а много от тях се занимават с производството на въоръжение. [40] Изискванията, свързани с финансирането, включват уговорката, че парите трябва да бъдат използвани за изграждането и подобряването на железопътните линии, водещи към Германия.
Като се питат защо е нужно всичко това, Дохърти и Макгрегър стигат до заключението: „Изправната железопътна мрежа служи като предпоставка за мобилизацията на огромни руски армии, който са с критично важна роля, когато бъде обявена войната с Германия. Да погледнем отново към мъжете, които сключват споразумението. Международни банкери. Много странно, освен ако те не са тези, които планират войната”. [41]
Очевидно много важно е да са налице точните хора на съответните властови позиции, за да бъде сигурно, че войната ще върви според плана.
В тази връзка е налице една спънка в лицето на Франция, където премиер-министърът Жизеф Кайо прави отчаян опит да спре избухването на войната през 1911г.
Военните конспиратори, казват Дохърти и Макгрегър, „осъзнават, че трябва да се сдобият с пълен контрол над френското правителство“. [42]
След множество маневри, включващи купуването на един радикален вестник и раздаването на подкупи на политици, които да гласуват по определен начин, през 1912 г. Кайо, виновен за това, че не желае да съдейства, е сменен от провоенно настроения Реймънд Поанкаре, който също става и министър на външните работи, а след това, през 1913 г., – и президент.
Двамата автори описват корупцията и манипулацията на общественото мнение, които съпровождат този преврат, като класически методи за тази упражняваща могъщо влияние клика.
И те регистрират същата схема на действие в САЩ, където удобният Удроу Уилсън става президент през 1913 г., благодарение на същите такива машинации“. [43]
Заговорниците също са изправени пред потенциален проблем в Обединеното Кралство, където либералната партия идва на власт с антивоенен билет през 1908 г., заедно с огнения си разбойник Дейвид Лойд Джордж, чието самохвалство се ползва с истински популярна подкрепа.
Както отбелязват Дохърти и Макгрегър: „Антивоенно настроена либерална група, начело на която стои той, би представлявала най-ужасния кошмар за тайния елит. Щетите, които той би могъл да причини, на практика биха били безгранични. Кабинет, предвождан от национално значима фигура, като удобен пристан за либералите и лейбъристите в Парламента, би нанесъл поражения като от стихийно бедствие в лагера на войнолюбците“. [44]
Но се оказва ненужно про-военният картел да го заменя със свой човек; а вместо това те използват един от методите, на които се спрях в една своя статия наскоро, като използват собствените слабости на уелския кибритлия, за да го поставят под контрол.
Апетитите му да води луксозен начин на живот, които излиза извън неговите възможности и неговият ненаситен сексуален интерес към жените го правят напълно уязвим, обясняват двамата автори. Неговата кариера би могла да бъде съсипана многократно, ако силите, които имаха възможността да го сторят, го бяха пожелали. Вместо това, те защитават неговата репутация, предпазват го от разрушителните обвинения и в крайна сметка спасяват кариерата му.
Той бе продал душата си, той бе техен човек и всички негови бъдещи действия, включително неговата ентусиазирана поддържка за войната, се дължат на дългосрочното му финансиране от неговите благодетели. [45]

Можем само да предполагаме, днес, 100 години след онова време, колко точно са били ключовите фигури в политическия живот, които са служели на тези интереси посредством създадените вериги от финансови задължения или изнудвания.
Настоящият контекст неволно извиква в ума ни постановки от рода на кръга за детска проституция на Епщайн/Максуел.
Забележително е, че влиятелният виконт Ешер, силно приближен до Сесил Роудс, Ротшилд и кралския двор, също има сексуална тайна, която трябва да се държи далеч от вниманието на обществото: той е обладан от ненаситна сексуална страст към момчетата-юноши, която според неговия биограф Джеймс Лийс-Милн, дори стига до някакви необичайни взаимоотношения с по-малкия му син Морис. [46]

Участието на свръхбогатия Ротшилдов клан (Ротшилд са клан на немската династия Хесе-Касел. Амшел Майер Бауер, основателят на династията Ротшилд, в голяма степен постига своето богатство чрез връзката си с управляващата фамилия на Хесен-Касел, преки потомци на Морис, ландграф на Хесен-Касел. Прекият потомък на Морис, Фредерик II от Хесен-Касел (1720 – 1785), е най-богатият човек в Европа и се жени за принцеса Мери от Великобритания, дъщеря на крал Джордж II от Англия, който самият е правнук на Фредерик V и Елизабет Стюарт – бел.ред.) във войнолюбивата група очевидно дава възможност за безпроблемното провеждане на класическите форми на политическата корупция.
Както пишат Дохърти и Макгрегър: „Ротшилдови бяха натрупали такова богатство, че нищо и никой не можеше да се противопостави на покупателната мощ на парите им. Посредством тях те предлагаха на определени хора непробиваемото изкушение да преследват своите славни политически амбиции и печалби. Контролирайки задкулисно политиците, те по същество избягваха възможността да носят всякаква отговорност, ако или когато се стигнеше до провал“. [47]
Те прибавят също, че Ротшилдови „често финансират податливите политици” [48] и упражняват огромно влияние в кръга на лидерите и от двете основни британски политически партии: „Те обядваха с тях в „Новия двор“, вечеряха заедно в изключителни клубове и канеха всички ключови политически деятели в семейните си имения, където и политици, и кралски особи се гощаваха с вина и ястия в безкрайно разточителство“. [49]

Бих казал, че начините, по които са били вземани решенията за бъдещето на държавата и на света при такива частни и необичайни обстоятелства, сами по себе си могат да бъдат определени като корупция.
Там не съществували никакви намеци за отговорност, нито действително уважение към „демокрацията“, към които въпросните кръгове се отнасят с неприкрит цинизъм.
Този процес се засилва от начините, по които доминантната клика оказва подкрепа на следващите поколения, които ще застанат начело на тази болна и направлявана от злото администрация.
Докато днес ние си имаме проекта за „Младите глобални лидери“ на СИФ, както и изобилието от другите подобни схеми (виж Puppets of power), преди век те си имали т.нар. „Детска градина на Милнър“.
Дохърти и Макгрегър разказват: „Алфред Милнър организира и разви талантлива котерия от хора, завършили Оксфорд в рамките на своята южноафриканска администрация, мъже, които до 1914 г. заемат критично важни позиции в Лондонското Сити, Консервативната партия, администрацията, основните вестници и академичните среди …“Детската градина на Милнър, които се издигат до високите етажи на правителството, индустрията и политиката”. [50]

Милнър и неговите съучастници извайват характерите на хората, в които регистрират потенциалните таланти, от които имат нужда, като след това поставят обещаващите млади мъже на позициите, които биха послужили на техните (на групата на Милнър) бъдещи амбиции, като „постепенно ги обграждат с топлината на одобрението и гарантирания личен успех, подсигурени от Истеблишмънта”[51].
Тези мъже се превръщат в агенти на контролиращата клика, без непременно някога да могат точно да узнаят на колко мощни интереси са служили. Те може дори да са си въобразявали, че действат като добрите поданици на своя крал, което също бе вярно по някакъв начин …

Много хора във Великобритания и извън кралството биха били шокирани да узнаят. че Голямото нулиране на Клаус Шваб бе официално стартирано през 2020 г. от човека, известен днес като крал Чарлз III. Но ние вече сме били свидетели на същото явление преди, тъй като неговият предшественик, крал Едуард VII, изиграва водеща роля в политическите машинации, довели до Голямата война, независимо, че той умира през 1910 г.
Той бе свързан с политическите и социалните кръгове, на които войнолюбците искаха да повлияят, обясняват Дохърти и Макгрегър. Той бе техният „главен посланик, които довеждаше до успешен край плановете, съчинени в големите провинциални имения и клубовете на Англия”. [52]
Влиянието на виконт Ешер е явният ключов фактор , но не бива да забравяме, че Едуард също е бил много близък приятел с другия член на конспиративната група, а именно – с лорд Ротшилд.
Фъргюсън разкрива факта, че Нати Ротшилд е представен на Едуард през 1861 г., по времето когато все още е бил принц на Уелс.
Той представлява „истински“ социален пробив” [53] за банкерската фамилия, способни да станат интегрална част от социалния кръг на Едуард.
Дохърти и Макгрегър добавят: „Окуражен от тяхната „щедрост“, принцът заживял много по-охолно, отколкото му позволявали парите на данъкоплатците, отредени за него като част от кралското семейство, а Нати [Ротшилд] и неговите братя, Алфред и Лео, установили като част от семейната си традиция даряването на заеми на кралския двор.“
„И наистина, от средата на 1870 г. нататък, те покриват огромните хазартни дългове на престолонаследника, като също се погрижили той да привикне към лукса, който многократно надхвърлял позицията му в двора“. [54]

Те казват, че и двете имения Балморал и Сандрингам, толкова интимно асоциирани с кралското семейство, са били поддържани, вероятно изцяло, благодарение на щедростта на Къщата на Ротшилд. [55]
Очевидно това не е нещо, с което обожаващите го британски поданици е трябвало да бъдат наясно и както Фъргюсън отбелязва, ипотечният„подарък“ на Ротшилд от £160 000 (около £11,8 милиона днес) за Сандрингам“ е факт, който дискретно бил е покрит и си е останал „горе по върховете““. [56]
Едуард води развратен начин на живот. Той несъмнено е чест посетител на най-луксозния бордей Шабане в Париж и то толкова често, че неговият личен герб виси окачен на стената на една от най-забележителните стаи в него. [57]
Но това не бе толкова дълбоко пазено в тайна, колкото използвано като един вид прикритие. „Неговите политически машинации бяха покривани посредством образа му на изключителен плейбой, който той с готовност отиграваше“, [58] коментират Дохърти и Макгрегър.
Дали умишлено или не, образът на тромавия, традиционален и влюбен в природата принц на Уелс, служи по същия начин като прикритие на истинската политическа роля на настоящия титуляр на британския трон!

Умопомрачителното единодушие, с което всяка една значима институция се заема да пропагандира Ковид 19 заедно с неговото Ново нормално, Голямото нулиране и идеята за ,Build Back Better („Да изградим по-добре“, „План за възстановяване и устойчивост“, както се налага у нас – бел.ред.) отвори очите на много хора по отношение на ролята на 2020 година за света.
Религиозните лидери, не на последно място и самият папа (папа Франциск е йезуит и организира с клана на Ротшилд „Съвет за инклузивен капитализъм с Ватикана“ – бел.ред.), се оказват също важни участници в отиграването на това явление, по начина, по който и Англиканската църква изиграва своята важна и срамна роля в мажоретния състав на пропагандирането на касапницата в окопите на Голямата война.
Водещите академични представители в Оксфордския университет твърдят, че Великобритания и нейната империя се били борели за „върховните интереси на християнската цивилизация”. [59] Концепцията за християнския дълг като борба е всъщност универсална ценност за англиканското духовенство. [60]
Лондонскит епископ, Артър Уинингтън – Инграм претендира за това, че е добавил десет хиляди мъже към армиите с неговите проповеди и другите си кръстоносни походи за набиране на войници.
След една година воюване, той призовава мъжете на Англия да „станат част от големия кръстоносен поход – няма как да се отрече този факт, – за избиването на германците. Да бъдат избити, не заради самото им избиване, а за да бъде спасен света; да се избият и добрите, и лошите; да се избият както младите, така и старите; да се избият и тези, които проявяват милосърдие към нашите ранени войници …” [61]
Той пише по-късно: „Нашата нация никога не е изпълнявала в по-голяма степен своя християнски дълг, както, когато се присъединява към войната през август 1914 г …. светът бе повторно изкупен от пролятата скъпоценна кръв на страната на праведността”. [62]
Изглежда, че зад тази жестока интерпретация на учението на Иисус Христос, проповядвана от Англиканската църква, се крият огромни, материално подплатени стимули. Дохърти и Макгрегър отбелязват, че „много от техните висши духовници са притежавали акции в оръжейната промишленост“. [63]

От Косово до Киев, „хуманитарните“ извинения често служат за прикриването на различни военни ангажименти или масивни, съмнителни трансфери на пари.
Дохърти и Макгрегър свършиха страхотна работа като обясниха как в Първата световна война, помощта за Белгия допринесе за „една от най-големите измами в световната история“. [64]
Казано накратко, официалната версия е, че белгийците са били застрашени от гладна смърт под германската окупация, което далеч не отговаря на истината, и затова е необходима да им бъде изпратена хуманитарна помощ.
Не само, че определени хора извличат големи дивиденти от тази измама, но този акт позволява на значително количество от вътрешната продукция на Белгия да бъде изпратено обратно в Германия, където гладуващото население иначе би принудило Кайзера да намери начин да прекрати конфликта.
По този начин, доходоносното военно шоу гарантирано е удължено с още няколко години.
Комисията за помощ в Белгия (КПБ) приветства себе си като „най-великото хуманитарно начинание, на което светът е ставал свидетел“. [65]
По-късно се твърди, че са били изразходвани над $13 000 000 000 за подсигуряването на продоволствие за хората на Белгия, което представлява една значителна цифра за този период. [66]
Човекът, отговорен за това, Хърбърт Кларк Хувър, става по-късно 31 – вият президент на Съединените щати, като двамата автори не се поколебават да го опишат като „самонадеян хитрец и мошеник“. [67]
С определена неизбежност се оказва, че той е дълбоко свързан с кръговете, които са били планирали същото това бедствие, за чието разрешаване, както се твърди, той бил допринесъл.
„Роденият в Америка минен инженер живее от години в Лондон и е бизнес партньор на Ротшилдови. Той е приятел и на Алфред Милнър … Той е подпомагал Алфред Милнър в Южна Африка. Притежава акции в търговското дружество “Rio Tinto” на Ротшилдови и е свързан със същата всемогъща династия на Ротшилд, която инвестира в неговата Цинкова корпорация“. [68]

„Когато Хърбърт Хувър договоря огромните заеми за подпомагането на Белгия от съюзническите правителства, той използва организациите на J.P. Morgan в Америка, координирани чрез Morgan Guaranty Trust of New York, които, на свой ред, извършват необходимия трансфер до Лондон ”. [69]
„Хувър бе безстрашен в случаите, когато харчеше чужди пари. До средата на 1916 г. комисионните разходи в Белгия превишават неговите доходи с $200 000 на месец, но Хувър бе наясно, че той ще бъде в състояние да подсигури източниците за финансирането, по простата причина че то бе планирано … Финансовите мускули никога не бяха твърде далеч от центъра на неговата мощ. Морган/Ротшилдовата ос се простираше по протежение на целия проект“. [70]

Фалшивият морал, проповядван от провоенно настроените духовници или цинично експлоатираните от войнолюбците „хуманитаристи“ и „филантропи“, бяха достатъчно видими през 2020 г., когато гласовете от всички страни настояваха, че всеки човек има етичното задължение да носи медицинска маска, да се подчинява на заповеди, да си постави ваксина и безпрекословно да вярва на официалната версия.
Върху онези, които не се подчиняват се хвърля булото на срама, – директно от официалните институции и индиректно от семейството, приятелите и колегите, които са се поддали на манипулацията.
Във времето на Голямата война, чувството на срам се използва по същия начин срещу инакомислещите. Бели пера са връчвани навсякъде от жените на мъжете, които отказат да станат доброволци в масовото клане и по този начин са били заклеймявани като „страхливци“.
Антивоенният активист Фенър Брокуей по-късно споделя, че е получил достатъчно на брой бели пера, за да си направи с тях ветрило!
Тези бели пера не са, както няма нужда да подчертаваме, спонтанен провоенен жест, идващ от англичанките, необяснимо нетърпеливи да загубят синовете си, братята си, съпрузите си, гаджетата си и мечтите си за бъдещето в ада на окопите.
В тази статия, Николета Ф. Гулас разкрива, че инициативата за насаждане на срама е била започната от адмирал Чарлз Пенроуз Фицджералд.
Този заклет наборник е бил ученик на лорд Робертс, който на свой ред е бил сътрудник на Роудс и Милнър в техните дела в Южна Африка. [71]
На 30 август 1914 г. адмиралът-империалист делегира права на тридесет жени във Фолкстоун, Кент, да връчват пера на мъжете, които не са в униформа.
Той предупреждава мъжете от крайморското градче че „опасността, която ги чака е далеч по-ужасна от всичко, което биха могли да преживеят в битка”, защото ако бъде открито „от утре, че се шляят и безделничат”, те ще бъдат публично унизени от дама, която ще им връчи бяло перо.
Един от най-болезнените аспекти на страха, всяван по време на Ковид за мен бе начинът, по който левите, дори можем да ги определим като предполагаеми анархисти, изведнъж изоставиха всякаква критика по отношение на държавата, медиите и Голямата фармация и прехвърлиха тежестта на своя предполагаем висок морал към това да заклеймяват със срам, насочен към онези от нас, които не искаха да повярват на измамата.
Когато правих проучването на кампанията с белите пера, открих че подобно зловещо явление се е случило и при избухването на Голямата война.

Суфражетките Емелин и Кристабел Панкхърст и техният женски социално-политически съюз (ЖСПС) прекарват цялото десетилетие преди войната в атаки към британската държава в името на правата на жените, като са използват тактиката на директни действия, някои от които направо са шокирали обществеността по онова време.
Въпреки това, малко след избухването на войната, Емелин Панкхърст и най-голямата й дъщеря Кристабел провеждат тайни преговори с правителството и, на 10 август 1914 г., британското превителство обявява, че освобождава всички суфражетки (активистки за предоставяне на избирателни права на жените – бел.ред.) от затвора. В замяна те се съгласяват да спрат всички свои войнствени дейности, разкрива една статия: „На ЖСПС беше незабавно отпусната субсидия от правителство на стойност от £2000 ( съвсем не незначителна сума по това време).“
„…Емелин Панкхърст декларира своята поддържка за войната и започва да пропагандира военната повинност за мъжете (която не бе въведена до 1916 г.).“
Освен това, суфражетките се оказаха сред онези, които връчваха бели пера на мъжете без униформа, включително и на тийнейджърите на възраст от 16 години .“
“Г -жа Панкхърст обикаляше из страната, като изнасяше речи, в които призоваваше за изпълнение на военната повинност. Нейните поддръжнички връчваха бяло перо на всеки млад човек, когото виждаха да носи цивилни дрехи“.

През октомври 1915г. ЖСПС дори променят името на своя вестник от „Суфражетките“ на „Британия!“ (активен линк – бел. пр.) !
Новоотключилият се ентусиазъм на Емелин Панкхърст, насочен към служба към британската официална политика намира място и в девиза на вестника: „За краля, за държавата , за свободата”.
Дъщеря й Кристабел настоява за „интернирането на всички хора от вражеската раса, които живеят в страната, – мъже и жени, млади и стари”.
През 1917 г. двете Панкхърст поставят началото на Женската партия, с програма, в която отеква гласа на войнолюбивата конспирация и в която се отправя призив за „битка до пълния край на Германия”.
В една статия Гулас коментира, че ЖСПС се „превръща“ в хунта от провоенно настроени бойци, които се отличават с ентусиазъм към воденето на войната и по този начин напомнят на движението на радикалната десница.
„И наистина, сливането на идеологията на ЖСПС с действията на момичетата с белите пера бе толкова поразително, че пацифистки настроената сестра на Кристабел Панкхърст, Силвия, дори предположи. че двете звена в действителност са една и съща група“.
Втората причина за това, британското превителство да финансира тези дейности на псевдорадикалите беше, че те бяха „полезни“ в подпомагането на „разбиването на профсъюзната съпротива чрез заемането на освободените от воюващите мъже работни места от жени”.
„Панкхърстови спонсорират гигантски паради, на които се настоява за допускането на жените до профсъюзните професии, като в същото време участват в стачкоизменническа кампания на север, където настояват, че жените-работници никога не трябва да изоставят инструментите“, пише Гулас.

Джон Симкин отбелязва, че Кристабел и Емелин очевидно напълно изоставят своите левичарски убеждения и „започват да се застъпват за политики като премахването на профсъюзите”.
Също като дейностите на днешната „левица на Пфайзер“, войнолюбивите и насаждащите срам Панкхърст са били част oт двустранната атака към онези, които са изразявали своето несъгласие с войната.
Британското правителство предприема свои собствени директни действия срещу привържениците на Брокуей, получил огромно количество бели пера: „офисите на „Labour Leader“, на който той е редактор, са нападнати през август 1915 г. и той е обвинен в публикуването на бунтарски материали.
През 1916 г. Брокуей отново е арестуван, този път за разпространение на призиви срещу наборната военна служба. Той е глобен и след като отказва да плати глобата, е изпратен за срок от два месеца в затвора Пентънвил.
Също като при Ковид кризата, Голямата война се използва като генерално извинение за упражняване на контрол от държавния апарат и за ограничаване на свободите на обикновените граждани.
Законът за защита на кралството е изменен и удължен шест пъти по време на войната, за да даде на правителството правомощия “много близки по смисъла си до тези на военния съд по време на диктатура” . [72]

Междувременно, Законът за боеприпасите, който започва да действа от 1915 г. налага безпрецедентен контрол над работниците и въвежда драконовски ограничения на техните права.
Фабриките биха могли да бъдат наречени „институции на строгия контрол”, като в тях се забранява всякакво увеличение на заплатите без съгласието на държавата. Стачките и блокировките са обявени за противозаконни. Работниците нямат право да се придвижват от една част на страната до друга без да имат изрично разрешение за това, като при това са били задлъжавани да приемат определени работни места и да полагат извънреден труд, независимо дали той е платен или неплатен. [73]

Както отбелязват Дохърти и Макгрерър, тази загуба на свобода е трябвало да бъде оправдана от „умно инсценираната пропаганда”. [74]
„Лъжите и измамите” [75] съставляват значителна част от онова, което Куигли описва като цялостната картина на „цензурата, пропагандата и ограничаването на гражданските свободи” [76] – и тези зловещи краски са познати до болка и на нас днес.
Манипулацията на общественото мнение започва скоро след края на Бурската война и веднага след оформянето на новата обективна цел на войнолюбците.“
„Огромната и последователна пропаганда е необходима за създаването на немската „заплаха“ и за удавянето на британските поданици в морето на безсмислената омраза към Германия и кайзер Вилхелм”, [77] пишат двамата автори.

„През 1906 г. британският електорат надига глас като изразява своето единодушно желание за спокойствие и съществено намаляване на разходите за въоръжение, но тайният елит обръща този акт на пацифизъм с краката нагоре посредством многовековното си оръжие: страхът.“
„Страхът бе необходим, за да раздвижи самодоволството, обхванало по това време Едуардианската Англия и да потуши гнева на работниците заради мизерните им заплати, като намира израз в стачките и бунтовете, избухващи в мините, фабриките и корабостроителниците в цялата страна. Страхът генерираше съмнения и подозрения. Страхът потикваше масите да купуват все повече и повече оръжия, за да защитават домовете и семействата си, градовете и другите населени места. Това винаги е било така“. [78]

Страх и подозрение. Излиза, че едни и същи методи и инициативи са използвани отново и отново, за да послужат на предварително замисления подъл дневен ред. Вземането на контрола върху медиите идва веднага след това, тъй като този прийом винаги е бил важен елемент от изпълнението на предварително замисления план на конспираторите.
The Times не е бил най-широко четеният вестник във Великобритания, но той със сигурност подсигурява мощно оръжие за влияние на властимащите.

Куигли счита че, макар че сътрудниците на Милнър на практика да не притежават „The Thunderer” до 1922 г., те очевидно го държат под своя контрол от 1912г. и той със сигурност е бил в ръцете на тези кръгове от 1884 г. [79] Той добавя че Енциклопедия Британика е, на свой ред, контролирана от The Times, [80] факт, който предоставя възможност за интересни паралели със съвременния й еквивалент, Уикипедия.

Пропагандата вече е била използвана в Бурската война, маскирана като един вид защита на британските заселници срещу Бурското потисничество и то в много по-голяма степен от самото разграбване на златните ресурси, което всъщност тя обслужва. [81]
Във времената на Голямата война, цензурата и пропагандата са впрегнати заедно, за да прикриват всички случаи на неправомерни действия или грешки от страна на Великобритания и нейните съюзници и за да разпространяват, преувеличават или служат за измислянето на истории за зверствата или подлите планове на немските и австро-унгарските врагове. [82]
През август 1914 г. Уинстън Чърчил, по това време Пръв лорд на Адмиралтейството, обявява учредяването на всемогъщ прес-център, чието предназначение е да осигурява „стабилността на потока от надеждна информация, идваща и от Военното министерство, и от Адмиралтейството…; да служи на това, държавата да бъде правилно и честно информирана всеки ден относно онова, което може да бъде широко известено и което е справедливо и разумно; като по този начин, като разпространява тази част от истината, която може да бъде оповестена, да не позволява разрастването на безотговорните слухове”. [83]
Надеждна информация, толкова истина и факти, които да противодействат на безотговорните слухове (съвременните проверители на информация – бел.ред.). Приликите с Голямото нулиране от 2020г. биха могли да ни изглеждат забавни, ако не бяха толкова тревожни.
Известните академични представители и романисти също се превръщат в доброволни зъбни колела в тази сложна пропагандна машина [84], след като медиите във Великобритания и Франция, послушно и ентусиазирано посочват с пръсти официалната линия и манипулираната от държавата пропаганда, като започват да употребяват обичайните възмутителни изкривявания, които днес са ни толкова познати.
Когато Лузитания, лайнерът използван за транспортиране на боеприпаси, е потопен от немската подводница, The Times обявява че „четири пети от нейните пътници са били граждани на Съединените щати“, докато действителната пропорция била 15,6 процента.
А един френски вестник публикува снимка на тълпите в Берлин при избухването на войната през 1914 г. като картина на това, как германците „се радват при научаването на новината за потъването на Лузитания”. [85]
В САЩ редакторите и собствениците на вестници изиграват важна роля в обръщането на общественото мнение в услуга на включването на американците в Европейската война.
Корумпираните машинации, които правят това възможно, са осветлени от тексаския конгресмен Оскар Калоуей, който зaклеймява и поставя вината върху Протокола на Конгреса от 9 февруари 1917 г.
Той разкрива, че през март 1915 г. „Интересите на J.P. Morgan, на стоманoдобивната промишленост, на корабостроенето, на барутното производство и на техните дъщерни дружества” са включвали 12 мъже, назначени високо в журналистическата йерархия, чиято задача е била да оценяват влиянието на повече от 170 вестника в цяла Америка.
Това идва да ни подскаже, че след купуването на 25 от най-известните заглавия, те са били напълно в състояние да контролират обществените нагласи.
Този план е задействан, благодарение на парите на Морган, като веднага е поставен съответният редактор във всеки един от вестниците, като неговата роля е да надзирава и редактира така наречените „новини“. [86]
Успехът на всяка конспиративна дейност зависи от това нейните жертви по същество да не бъдат наясно какво точно се случва с тях.
Освен захранването им с невярна и подвеждаща информация, от очевидно важно значение е да бъде спрян достъпът на гражданите до истинската информация.
Това всъщност вече е било приложено по отношение на цялата мрежа от взаимовръзки и обяснява защо, за да осъществят постигането на целите си, те избират формата си на съществуване като тайно общество.
Куигли смята, че „тази организация е била способна да прикрива своето съществуване доста успешно, както и по-голямата част от своите влиятелни членове, които са по-доволни от това да притежават реалността, отколкото от евентуалната възможност да упражняват открито властта си, – факти, които не са известни дори на най-добрите студенти по История на Великобритания”. [87]
Тъй като в случая става дума за специфичната цел на войната, тази нужда е била дори от още по-голямо значение. Както подчертават Дохърти и Макгрегър: „Ако на широката общественост са били известни техните намерения да манипулират войната с Германия, правителството щеше да бъде пометено от заемания пост“. [88]
Фалшивата истерия за „немските шпиони”, появила се с напредването на войната, е била използвана като извинение за създаването на разузнавателните агенции MI5 и MI6 [89], като по същото време се въвежда в действие и Законът за служебните тайни: неговата най-обща цел е била да защитава конспираторите в тази война от възможността да бъдат публично разследвани и разкрити.
По време на войната, разобличителите биват заглушавани. Дохърти и Макгрегър детайлно разказват как капитанът на Лузитания Търнър, чиято вина за потапянето се различава от официалната версия, “е бил подложен на съгласувана правна атака от британския Истеблишмънт” [90] и изказват предположението, че известната медицинска сестра Едит Кавел е била убита по нареждане на бандата, защото е била на път да разкаже за измамата с „помощта“, която уж била оказана на Белгия.“ [91]
След края на войната е трябвало да бъдат унищожени всички доказателства за онова, което се е случило в действителност. „Ако след 1918 г. истината е станала обществено достояние, последствията от това за британския Истаблишмънт биха имали силата на ужасен природен катаклизъм”, [92] казват двамата автори.
Повечето от официалните записи на Адмиралтейството, Министерството на външните работи и Търговския борд са били премахнати, като най-вероятно са били унищожени. [93]
В началото на 70-те години на 20 век, канадският историк Никола Д’Омбрейн отбелязва че досиетата на Военното министерство са били „опоскани“, като са били изтрити пет-шести от „чувствителните“ файлове, както установява неговото изследване. [94]
Дневниците и мемоарните книги са били цензурирани и променени, доказателствата са били пресяти, отстранени, изгорени, внимателно „подбрани“ и фалшифицирани. [95]
Фъргюсън се оплаква от това, че заповедта на Нати Ротшилд цялата негова кореспонденция да бъда унищожена след смъртта му през 1915 г., по същество прави така, че остават твърде малко материали относно него самия, които да бъдат проучени чрез собствените архиви на Ротшилдови, “като така принуждават историците да се чудят до каква степен истинската политическа роля на Ротшилд остава скрита от потомството”. [96]
Най-необичайна е историята за това, как стотици хиляди важни документи относно произхода на Голямата война са били буквално изсмукани в рамките на цяла Европа и депозирани в заключените трезори на Станфордския университет в САЩ .
„Изсмукани“ е абсолютно точният термин за станалото, тъй като отговорен за операцията е Хърбърт Хувър, пресен-пресен, след неговите фалшиво-хуманитарни подвизи в Белгия.
Той сега е представен като учен – индивидуалист, който „обича книгите” и има страстта да колекционира ръкописи и доклади, които се отнасят до войната, защото те иначе „лесно могат да се увредят и да изчезнат”. [97]
Въпреки че не е имал официално разрешение, той наема екипи от мъже, в техните военни униформи, които да душат навсякъде около официалните архиви и да крадат толкова оттам, колкото им позволят обстоятелствата.
Първият тур на този „Голям обир“ възлиза на 375 000 тома от „Секретните военни документи” на европейските правителства, според New York Times[98]
Как организацията на Хувър успява да подкупи над 1000 агенти, които да осъществят тази задача, и до днес остава загадка. Неговото декларирано „дарение“ от $50 000 би могло да плати само на около 70 от тях, при това само за една година. [99]
Дохърти и Макгрегър посвещават книга от 500 страници, за да опишат как войнолюбците са заговорничели за удължаването на този „тесен прозорец на възможностите” (ако използваме крилата фраза за 2020 г. на Клаус Шваб), отворил се чрез Голямата война.
„Войната беше източникът, от който те всички се облагодетелстваха и колкото по-дълго продължаваше тя, толкова по-голяма печалба им носеше”,[100] така че „всяко тяхно действие целеше умишленото удължаване на войната”. [101]
Войната е могла да бъде приключена през 1915 г., твърдят те, но е разтягана нарочно, с цената на милиони жертви.
Ранният край не би устроил производителите, чийто инвестиции в новите заводи, новата инфраструктура и разширените капацитети са изчислени при конфликт, който да продължи няколко години.
„Печалбарите първоначално са купили суровини посредством заеми и са осигурили боеприпасите, защото им е била обещана продължителна война”. [102]
Авторите дори дават подходящия пример с лорд Китчънър, който като се опитал да доведе войната до постигането на двустранно изгоден мир, бил умишлено убит, при това, заедно с още 700 души, при Скапа Флоу през 1916 г. [103]

Предполагаемата британска военноморска блокада на Германия между 1914 и 1916 г. е „жестока клоунада, която е била проектирана да се провали”, [104], казват те, като тя дори не е успяла да спре трансатлантическите доставки на пироксилин за немските гаубици. [105]
Доставките на петрол са били редовно обслужвани до Германия, особено чрез Стяуа плант, която до 1914 г. се превръща в най-голямата и най-продуктивната инсталация в Румъния.
И отново, тук съществува връзка с членовете на войнолюбивата мрежа, поясняват авторите. Успехът на Стяуа е бил единствено възможен чрез подсигуряването на огромни суми пари, „и значителна част от тази инвестиция идва от Ротшилдови”.
„В последствие Дойче банка назначава приятел и колега на Ротшилдови, Емил фон Стаус като управител на компанията Стяуа Романа. Той е управляващ директор на петролния консорциум Ротшилд/Нобел /Дойче банка, Европейският петролен съюз (ЕПС).“
„По този начин, в предвоенните години е била разработена стратегия, която да гарантира бъдещите петролни доставки на Германия, под плодородното ръководство на Ротшилдови“. [106]

IV. Крайната равносметка: печалба и контрол

След като вече имаме поглед върху начините, по които заговорниците са проектирали и удължили войната, както и върху методите им как да крият успешно действията си от обществеността, идва ред на въпроса защо правят всичко това.
Както вече успяхме да покажем, краткосрочните парични печалби представляват един значителен фактор.
По време на настоящето Голямо нулиране, очевидно бяха регистрирани значителни печалби от бизнесите, които са подготвени в аванс за това да продават маски, пластмасови шлемове, табели, различни онлайн услуги и „ваксини“.
По време на Голямата война от миналия век, най-очевидният и незабавен източник на печалба е търговията с оръжия.
Повечето хора по това време вероятно са си представяли,, че бизнесите, занимаващи се с това са били независими фирми, които са се конкурирали, за да спечелят договорите с правителствата.
Но това съвсем не е вярно и на практика е имало формиран монополен пръстен, базиран във Великобритания, около фирмите Викерс ООД; Армстронг, Уитуърт и Ко ООД; Джон Браун и Ко ООД; Камел, Леърд и Ко и Нобел Динамит Тръст.
Дохърти и Макгрегър пишат: „Пръстенът представляваше огромна финансова мрежа, в която видимо независими една от друга фирми са били подсилени чрез поглъщане и са били свързани заедно посредством сложна система от дялове и общ мениджмънт.“
„Това беше индустрия, която се явяваше предизвикателство за хазната, влияеше на Адмиралтейството, поддържаше високи цени и манипулираше общественото мнение“. [107]

По онова време несъмнено е имало хора, които успяват да уловят смисъла на „играта“ им. Лорд Уелби, бивш секретар на хазната предупреждава: „Ние сме в ръцете на организация от мошеници. Сред тях са политици, генерали, производители на оръжие и журналисти. Всички те са нетърпеливи да оказват натиск за неограничени разходи или да измислят ужасии, за да плашат обществото и да стряскат кралските министри”. [108]

След края на войната, през 1921 г., подкомисия на Комисията на Лигата на нациите заключава, че оръжейните фирми са били виновни за прокламирането и трупането на печалби от войната, за подкупването на длъжностните лица от правителството и за манипулирането на общественото мнение посредством упражняването на контрол върху пресата. [109]
Били ли са нашите конспиратори по планирането на войната част от тази схема? Фъргюсън заявява: „Няма съмнение, че Ротшилдови са имали свой собствен икономически интерес в превъоръжаването”. [110]
През 1888 г. Лондонският клон на Ротшилдови издава акции на стойност £225 000 на Военоморското строителство и на Търговското дружество за оръжия, а по-късно емитира £1,9 милиона дялове и облигации, за да финансира сливането на Maxim Gun Company с Nordenfelt Guns и Ammunition Company. [111]
Нати Ротшилд “запазва значително дялово участие в новата Maxim-Nordenfelt Company и упражнява пряко влияние над фирменото управление“. [112]
По същото време австрийският клон на Ротшилдови също има интерес в производството на вражеските военни машини, със значителен дял във Witkowits ironworks, който е доставчик на желязо и стомана за австрийския военноморски флот, а по-късно и на куршуми за австрийската армия. [113]
Не е изненадващо, че лорд Ротшилд “яростно поддържа” [114] увеличаването на разходите по защитата преди войната или че, както Фъргюсън разкрива: „той запазва своя ентусиазъм по отношение на военноморското строителство, дори когато бе очевидно, че разходите вероятно ще доведат до по-високи данъци“. [115]
Веднъж след като успешно подпалиха войната, търговците на оръжие и техните сътрудници искаха да са сигурни, че тя ще продължи дълго.
Лойд Джордж им дава подписан празен чек и обещава, че британските данъкоплатци ще покрият разходите за разширяването на производствените линии или за конструирането на нови фабрики, независимо от това колко дълго ще продължи войната.
Дохърти и Макгрегър отбелязват: „Той пое ангажимент за това, правителството да компенсира както тях, така и техните подизпълнители за всякакви последващи загуби. Протоколите на военното министерство, които имат за цел да защитават обществения портфейл, са били накъсани на малки парченца“. [116]
Всеки изстрелян снаряд на фронтовата линия представляваше още един трансфер на пари от публичния портфейл към оръжейната индустрия.
Така че, пушките трябваше да продължават да гърмят, а младите мъже да умират в интерес на постоянните приходи за търговията с боеприпаси.
Прословутата битка при Сома от 1916 година „видя“ почти две милиона снаряда, изстреляни в рамките на шест дни по лагера на германците преди атаката на пехотата.
Тя беше провал. Но, коментират Дохърти и Макгрегър: „тя би могла да ви се привиди като поразителна победа, ако я гледате с очите на разточителното използване на боеприпаси, а не като ужасна касапницата и безсмислено жертване на осакатените армии”. [117]
„Войната е рекет”, пише генерал-майор Смедли Батлър от Корпуса на морската пехота на Съединените щати.

„ Тя винаги е била рекет. И то може би най-древният, най-лесният път към голямата печалба и със сигурност най-порочният. И единствената международна дейност по своя обхват. Само при нея печалбите са разчетени в долари, а загубите в човешки животи.
„Рекет е най-доброто описание, според мен, като нещо, което далеч не е това, което изглежда на повечето хора. Само малка „вътрешна“ група знае за какво точно става дума. Войната се случва, за да донесе полза на неколцина, за сметка на повечето други хора. Без да има война, много малко са тези, които могат да направят огромни богатства”. [118]

Експертите-рекетьори, независимо дали техният предмет е войната или фалшификата пандемия, правят всичко възможно, за да спечелят по най-различни начини от измамата.
Не само фирмите, които се занимават с боеприпасите направиха пачки от войната. Всички бизнеси, които подсигуряват конфликта и не на последно място нефтената индустрия, натрупаха огромни печалби в периода 1914-1918 г.
Но рекетът се простираше далеч отвъд това. Огромни приходи са реализирани и от самото финансиране на смъртта.
Куигли е откровен в своето описание на ролята, която изиграват международните банкери: „Избухването на войната през 1914 г. показа най-черната страна на тези финансови капиталисти, тяхното тесногърдие, невежество и егоизъм, докато, както обикновено, пред обществеността същите се преструваха, че мислят единствено за „общото благо“. [119]
„Нагласите на банкерите бяха най-явни в Англия, където всеки един ход беше продиктуван от усилията да защитят своята собствена позиция и да спечелят от нея“. [120]
Той обяснява, че господството на тези инвестиционни банкери е било постигнато на основата на контрола им над потоците от кредити и над инвестиционните фондове чрез банковите заеми, направените отстъпки и редисконтирането на търговските дългове; те са могли да упражняват контрол над правителствата чрез контроля върху текущите правителствени заеми и игрите на международните борси. [121]
Златният стандарт беше в общи линии суспендиран при избухването на войната, а това следователно премахна автоматично ограничението за печатането на банкноти.
Това означаваше, че банките можеха да заемат неограничени суми пари на правителствата, с които да си плащат за войната, без да имат нужда парите им да са обезпечени със злато.
„Правенето на пари под формата на кредити от банките имаше едно-единствено ограничение – количеството нужни пари от кредитополучатели”, пише Куигли. [122]
Разбира се, тези заеми трябваше да се връщат в последствие, при това, заедно с лихвите…
Върховният победител от финансирането на най-различните аспекти на Голямата война несъмнено е J. P. Morgan, базиран в Ню Йорк, но в тесни връзки с Лондонското Сити..
През януари 1915 г. британската хазна назначава Джон Пиърпойнт Морган като своя единствен купувач в Съединените щати, като по този начин му връчва контрола над разходите на стотиците милиони британски лири на данъкоплатците. [123]
Неговите агенти контролират поръчките за стомана и оръжие, за памук, пшеница и месо, за транспорта на тези стоки през Америка и за морските флоти, които кръстосват океаните.
След като Америка влезе във войнаta, заемите, дадени от J.P. Morgan на съюзниците, бяха гарантирани от правителството на САЩ, като по този начин бе невъзможно въпросната банка да претърпи загуба на пари. [124]
След войната, J. P. Morgan взе значително участие в програмите по репарациите и оказа, според Куигли, „основното влияние” [125] както върху плана на Доус от 1924 г., така и върху този на Йънг от 1929 г.
Докато J.P. Morgan би могла да изглежда като доста различно образувание от това на участниците в британския войнолюбив картел, Дохърти и Макгрегър настояват, че това изобщо не е така.
При разследването на начина, по който фирмата на първоначалните собственици е била спасена от разруха през 1857 г. чрез масивен заем, отпуснат от Bank of England, където Ротшилдови упражняват „голямо влияние”, те заключават, че американската банка се е превърнала в подставена компания на Ротшилдови . [126]
„Тя бе перфектната подставена фирма. J.P. Morgan, която бе представена като един истински протестантски пазач на капитализма, фамилното дърво на който би могло да бъде проследено до времената преди Революцията, действаше в интерес на Лондонското разклонение на Ротшилдови и служеше за протектиране на техните американски печалби от отровата на антисемитизма”. [127]
Самите те, спечелилите от тази война, отново са същите финансови капиталистически кръгове, които с плам се включват в последвалите възстановителни инициативи.
„Фондацията Карнеги за международен мир“ изчислява, че са били унищожени повече от $400 000 000 000 частни имоти [128] и поради това са били нужни още масивни заеми, за да „построят отново всичко и то – по-добре“.
Годините на дивашки направените обществени разходи, освободени от обичайните ограничения, бяха добре дошли за тези, които даваха кредитите, но не и за населението като цяло.
Куигли пише: „Тъй като средната класа на европейското общество, със своите банкови спестявания, чекови депозити, ипотеки, застраховки и притежавани облигации, бяха на практика кредитиращата класа, те се оказаха засегнати и дори съсипани от инфлацията по времето на войната.“
„В Германия, Полша, Унгария и Русия, където инфлацията стигна толкова далеч, че паричните единици бяха напълно обезценени до 1924 г., средната класа бе до голяма степен унищожена, а членовете на семействата бяха докарани до отчаяние”. [129]
След инфлацията идват времената на упадъка и депресията, Голямата депресията, както тя може би случайно е назована, като милиони хора се оказват обречени на безработица, бедност и гладуване.
Една огромна кражба, извършена от корумпираните правителства и огромен трансфер на богатствата от обикновените хора във вече преливащите джобове на малцината, но безмилостни свръхбогаши от управляващата класа. Ако всичко това не ви звучи като познатата ни картинка от 2020 г., то тогава вие изобщо не сте обърнали внимание на това, което се случи!
Докато краткосрочната печалба, бе реализирана с осъществяването на войната, а средносрочната печалба бе постигната чрез връщането на различните заеми, то, разбира се, имаше планирана и дългосрочна такава.
Тя бе свързана с авансирането на задвижваната от гигантската война стъпка към курс на координирана централизация на мощността и на доминиращата клика– процес, който имаше за цел да си подсигури още по-могъщ тласък след Втората световна война и който отиде още по-далеч в тази насока посредством Голямото нулиране.
Истинската природа на Британската империя, по-късно ребрандирана на The Commonwealth, не е достатъчно ясна на хората.
Великобритания беше, както пише Куигли, „център на световните финанси, както и център на световната търговия” [130], а през 1914 г. „британските инвестиции в чужбина вече възлизаха на около 20 милиарда долара.“ [131]
С попадането на все по-голяма и по-голяма част от световните ресурси под контрола на все по-малки и по-малки грущички от хора, [132] Империята послужи като движешата сила, чрез която финансовите капиталисти можаха да централизират своя глобален икономически контрол.
Това бе и първата фаза на онова, което днес наричаме глобализация.
Този дневен ред бе успешно задвижен напред по най-различни начини по времето на Първата световна война.
Вътре в британското правителството, войнолюбивите заговорници провеждат през 1916 г. онова, което Дохърти и Макгрегър описват като „нищо по-малко от преврат, чийто план бе правителството да бъде превзето от хора, които търсят начини да наложат своите собствени правила, а не да дадат мандат на онези, които са избрани от широката общественост“. [133]
Неизбраният Милнър е директно поставен във вътрешното светилище на военното планиране на Великобритания, а Лойд Джордж “революционира правителствения контрол върху производството чрез довеждането на бизнесмените в политически офис“. [134]
Така че публично-частните партньорства не започаха с Бенито Мусолини, Адолф Хитлер , Маргарет Тачър или Тони Блеър, камо ли с Клаус Шваб!

В САЩ президентът Удроу Уилсън създава администрацията по храните на САЩ, като човекът, избран да я ръководи, не е някой друг, а именно Хувър, спасителят на „умиращите от глад“ белгийци, по-късно уличен в злоупотреба с инкриминиращи документи.
Като цитират неговия биограф Лорънс Е. Гелфанд, Дохърти и Макгрегър описват начина, по който Хувър става „диктатор по храните” [135] и казват, че той по същество става „главен изпълнителен директор на първата световна многонационална хранителна корпорация“. [136]
Следвоенният период е сцената на своеобразно осъществяване на сливането на американските и британските икономически интереси, като те добавят към това, че: „Тези огромни промени представляваха дългосрочен план на финансови пренастройки в услуга на Уол Стрийт“. [137]
Това бе, по същество, стъпка към една по-голяма цел, която е, както ни припомня Куигли, „нищо по-малко от това да се създаде световна система на финансов контрол, намираща се изцяло в частни ръце, способна да упражнява контрол както върху политическата система на всяка държава, така и върху световната икономика като цяло”. [138]
Банката на Федералния резерв е създадена през 1913 г. с мисията да подсигурява средства във времената на война, като следващата част на този план включва и създаването на частната Банка за международни разплащания в Базел, Швейцария. [139]
Притежавана от главните централни банки от цял свят, които сами по себе си са частни корпорации, но и като притежава сметки за всяка от тях, Банката за международни разплащания служи като „банката на централните банкери“ и позволява международните плащания да бъдат направени почти само чрез преместването на кредити в счетоводните книги на банката от сметката на една държава към друга. [140]
По същото време бяха създадени нови институции, които да управляват и да координират този англо-американски финансов империализъм.
Институтът по международни отношения (ИМО), известен също като Чатъм Хауз, бе формално установен през 1920 г. и получи кралска грамота през 1926 г. Той бе подпомогнат чрез подарък от £2000 от Томас Ламонт от J.P. Morgan.
Той се преструва на независим мозъчен тръст, което далеч не е така, и Куигли предсказва зловещите последици от неговата истинска функция.

„Групата на Милнер контролира института. Веднъж, след като е била учредена, картината около нея се промени. Влиянието на Чатъм Хауз показва истинското си лице, и то не се проявява като влиянието на едно автономно тяло, а като просто един от много инструменти в арсенала на другата сила.“

„Когато влиянието, което оказваше Институтът, се комбинира с другото, контролирано от Групата на Милнер влияние на други ниви – в образованието, в администрацията, във вестниците и в периодичните издания – тогава започна да се очертава една наистина ужасяваща картина …“

„Картината е ужасяваща, защото при наличието на една такава могъща власт, независимо към каква цел може тя да бъде насочена, би било трудно да се гарантира сигурността на всяко друго нещо, на каквото и да било ниво…“
„Нито една държава, която цени своята безопасност, не би трябвало да позволява да се случи онова, което Групата на Милнър направи във Великобритания, – т.е., да бъде позволено на толкова малко хора да владеят такива мощности в администрацията и политиката, да им бъде даден почти пълен контрол над публикацията на документите, които се отнасят до техните дейности, да бъдат способни да упражняват такова влияние над източниците на информация, които да формират общественото мнение и да бъдат оставени да монополизират напълно онова, което се пише и преподава като история на техния собствен период“. [141]
От другата страна на Атлантическия океан бе създадена дъщерна организация, наречена Съвет за международни отношения (СМО), която бе финансирана с парите на J.P. Moran. [142]
Куигли коментира, че Банка Морган никога не е полагала някакви истински усилия, за да прикрие своята позиция по отношение на СМО, а публикуваните списъци на служителите и директорите на Съвета „винаги са гъмжали от партньори, сътрудници и служители на J.P. Morgan и Компания“. [143]
Тези задвижвана от финансовите интереси система, която има за цел централизирането на икономическата и политическата мощност на целия свят, посредством мрежа от частни институции, говори за пълното презрение на малцинството към всякакъв вид действителна демокрация.
Но демокрацията предполага спазването на правилата на хората, на мнозинството, – ако едно малцинство е решено да процъфтява чрез създаването на заблуди, контрол и експлоатация на мнозинството, това би трябвало да бъде последното нещо, което бихте подкрепили!
Когато вие, въпреки това, сметнете за целесъобразно да се преструвате, че поддържате демокрацията и решите да приложите контрола на малцинството върху мнозинството, тогава вие се изправяте пред централната и постоянно лицемерна система на нашето глобално общество.
Друг елемент в консолидацията, чиято цел бе международния контрол на финансистите, се изразяваше в това да бъдат угасени всички искрици на бунт срещу тяхната животоунищожаваща индустриална робовладелска система.
Бунт бе назрял в годините и преди Голямата война, особено в немскоезичната част централна Европа, за което писах преди няколко години в The Stifled Soul of Humankind.
Свободомислещите млади хора, които се събираха най-вече в Аскона, Швейцария, отхвърляха студения механизъм на модерността и мечтаеха за алтернативен свят, основан на свободното общуване и хармонията с природата. [144]
Това беше, както казах през 2021 г., една мощна контракултура, бунт срещу изчезващите живот и щастие, които бяха безмилостно пометени от индустриалната империя на алчността и волята за печалба под фалшивите знамена на „напредъка“. [145]
Но тази разцъфнала надежда беше смачкана и заровена в умишленото и предварително планирано клане на Голямата война.
Нещо повече, не просто надеждите за бъдещето, но и връзките с миналото бяха взривени на парчета от снарядите и картечниците по полетата на Франция.
Войната се прояви като внезапното ускорение на „модернизацията“, на процеса, чрез който човешките същества бяха откъснати от всичко, което им бе свойствено и се превърнаха в безпомощнини и изолирани жертви на експлоатацията на хищническата система.
Във войните, казва Куигли, „промените, които в мирно време могат да бъдат извършени за десетилетия, настъпват в рамките само на няколко години“. [146]
Много от старите народни обичаи, които бяха надживели нахлуването на индустриализма, бяха прекъснати от войната и никога не се възобновиха. Общностите бяха разбити, традициите изоставени.
Светът стана различен след 1918 г.: новото нормално на 20-ти век бяха електрификацията, телефоните, радиото, кината и градския живот.
Един местен историк, тук във Франция, ми каза, че загубата на толкова много млади мъже във Великата война на практика унищожи провинциалната култура, тъй като по-старите мъже и жени често бяха неспособни да запазят малките си стопанства и така се оказаха принудени да полагат труд срещу заплащане в Лион или Париж.

Стъпка по пътя на робството в „умните градове“?

Това ремоделиране на човешкия живот, което да пасне на материалните потребности на индустриалната система щеше да бъде опитано отново в Италия на Мусолини, Германия на Хитлер, Русия на Сталин и Китай на Мао.
В първата година на „Големият скок напред“ на Мао през 1958 г.” (смешно е как новото наименование днес звучи толкова подобно!), 90 милиона жени от селата “бяха облекчени от техните домашни задължения и започнаха да работят за държавата”, пише Куигли. [147]
Подобно нещо се случи по време на и след Голямата война във Великобритания, благодарение в частност на финансираната от държавата агитация, проведена от майката и дъщерята Панкруст.
Това бяха добри новини за хората с парите. Безмилостният работодател ще плаща на своите работници най-ниската заплата, за която те са готови да положат труд. Ако жените не са тези, които подсигуряват основната финансова издръжка на семействата, той би могъл да им плаща далеч по-малко и по този начин да се сдобие с евтин източник на сръчна работна ръка.
В същото време тези жени вече се оказват лишени от възможността да изпълняват своите предишни домашни задължения без заплащане и по този начин цялото семейство става още по-зависимо от продуктите на търговията, индустрията и заплатите, с които да се издържат.
Комуналната кохезия, местните обичаи и традиционният начин на живот винаги са стояли на пътя и са пречели на начина, по който се развиват империите, с присъщите им централизиран контрол и воля за печалба.
Империалистите или глобалистите, ако предпочитате това название, следователно винаги имат за цел да изтръгнат хората от техните корени и да ги хвърлят в челюстите на своята хранеща се с човешка плът система.
Нашият живот и нашите желания изобщо не ги интересуват.
Дохърти и Макгрегър пишат: „До 1912 г. тайният елит беше прекарал повече от десетилетие в преследването на своята крайна цел, – да създаде нов световен ред след като унищожи стария“. [148]
По същия начин Клаус Шваб и неговите съучастници, представители на глобалната финансова диктатура, под която ние очевидно живеем днес, приветстваха Ковид като криза, с която да унищожат нормалността преди 2020 г и видяха във „вируса“ страхотен катализатор на всичко, което са искали да направят с нас от години.
Дали наистина са очаквали ние да повярваме, че това е просто ЕДНО ГОЛЯМО СЪВПАДЕНИЕ?

V. Бъдещето: памет и ярост

В курса на проучването и подготовката за тази статия на мен ми стана ясно, че Голямата война от 1914-1918 г. и Голямото нулиране от 2020 г. са взаимосвързани.
Взети заедно, те се оказват част от серията събития, предназначени да подсигурят пакет от резултати, които да са от полза за плановете на организаторите, както очертах това тук.
Манията за тайнственост, която демонстрират властимащите, начинът, по който те крият своите машинации и клеветят онези, които заплашват да ги разкрият, потвърждава очевидното: това, че тези нулирания, тези войни, тези „страхотни скокове напред“, са всъщност престъпления.
Криминалната дейност не винаги предизвиква социално неодобрение. Понякога ние дори бихме могли да изпитваме подличко възхищение от някои нахални негодници, които се измъкват след дързък обир или измама.
Но тези престъпления са нещо много повече от това. Тук не става дума за хора, които обират банка, а за банки, които ограбват хората.
Нещо повече, тези криминални елементи не просто са готови да убиват, за да грабнат своята плячка, но те очевидно дори изпитват наслада от самото кръвопролитие. Масивната загуба на човешки животи – животите на другите хора, животите на „малките“ хора – изглежда са „запазена марка“ на техните велики исторически „шоу-програми“.
Тези са психопати, взаимно обвързани масови убийци, които изпитват садистично удоволствие от купчините трупове, които оставят след себе си.
Тяхната визия за бъдещето е тази на жестоката управляваща клика, описана от Джордж Оруел в неговият роман 1984: „отпечатъкът от ботуша върху човешкото лице – завинаги“. [149]
Всяко „страхотно“ събитие в техния адски исторически сериал е слагането на още една щампа от обувката на властта и алчността върху нашето колективно „лице“.
И така, как бихме могли да ги спрем? Как бихме могли да успокоим младия Уили Макбрайд, че това няма да продължи да се случва „отново, и отново, и отново, и отново…”?
Кръговете зад Голямата война и Голямото нулиране имат толкова отвратителни и зли намерения, че те на практика могат да бъдат окачествени като Злото. Против тази тъмна сила, ние следователно трябва да застанем до светлината, както вече съм писал преди.
Ние също трябва да укрепваме и излъчваме всичко, което обичаме в живота, който те искат да ни откраднат: нашата принадлежност към природата, нашите приятелства, локални традиции, романтични моменти, нашите мечти, човешкия смисъл от радостта да бъдеш себе си и да живееш в собственото си тяло, в нашите собствени общества.
Но аз не съм сигурен, че тази положителна енергия, независимо, че тя е много необходима, ще бъде сама по себе си достатъчна.
Управляващата клика усъвършенства своята мощна хватка в продължение на много години. Светът, който те внимателно са си приготвили, светът, където всяка истинска стойност е подменена от царството на кървавите пари, на практика разполага с всички физически средства, за да подсигури дълголетието на тяхното господство.
За да преминем през отбранителните бариери на системата, ние трябва да се въоръжим с мощния таран на някаква толкова непреодолима сила, че те да не могат да ни спрат.
И от къде можем да се въоръжим с такава мощ?
В началото на това есе описах начина, по който винаги се чувствам и за скръбта, която изпитвам, когато си помисля за жертвите на Голямата война. Разказах също как чувствам паметта, натрупана от техните страдания като част от нашето вродено безсъзнателно.
Мисля, че днес е времето да използваме тази памет, да изпитаме дълбоката болка от недрата на нашата колективна психика и да я превърнем в импулса, който ни е нужен, за да свалим тази омразна система.
Можете дори да го мислите, ако повече ви харесва, като извикаване на жертвите от войната да се надигнат от гробовете си и да започнат да маршируват по позлатените цитадели на силите, които ги унищожиха.
Милиони и милиони фантоми, към които да се присъединят други милиони жертви на същата система на насилие и експлоатация, от всички краища на тази огромна гнила империя, които тихо да се насочат към убежищата на своите убийци.
Тяхната физическа форма ще сме аз и ти, телесното въплъщение на човечеството днес, но тяхната духовна енергия ще ни зареди с гнева на вековете.
Въоръжени със знанието за всичко, което са ни причинили и нашата решителност да не позволяваме това никога да се случи отново, ние и онези, които живяха преди нас, заедно, ще разрушим затворническите лагери и канторите на потисниците, за да прочистим пътеките си към свободното и щастливо човешко бъдеще.

Превод: Албена Даракчиева