Карл Маркс: Най-добрият начин да контролираш опозицията е да я водиш

Комунизъм според дефиницията означава общество без класи, държави и пари. Според фалшивата историческа теория на Маркс, историята ще свърши, когато се установи безкласово общество и там – комунизъм. После твърди, че няма смисъл да чакаме края на историята, една мощна революция ще приключи веднъж завинаги с несправедливостите и неравенствата. И друг път съм писала, че има няколко проблема с това. Единият е, че няма две класи в модерното общество, а минимум три според мен. Низша класа – работници, прекариат и безработни. Капиталистическа – производствен или паразитен капитализъм. Сега – някакви марксианци веднъж ми скочиха, че по дефиниция капитализмът е паразитен – щото там, нали, ‘експлоатацията на труда и това онова’. Да, но има нюанси, които на марксианците винаги им убягват. Някои капиталисти наистина произвеждат нещо и инвестират, някои и това не правят, живеят само от наем и лихва. И третата класа е класата на елита. Тя не се конкурира, както при капиталистите, те са над тези системи и интересите им могат да бъдат противоположни на долните две класи.

Второ идеята за революция, която веднъж завинаги ще оправи нещата, звучи малко подозрително. И двете идеи – че капитализмът неизбежно ще се срине и ще мутира в социализъм и идеята, че няма какво да чакаме да се срине, нека още сега да оправим веднъж завинаги нещата, са вредни. Аз съм за революция, особено към този момент, но съм далече от мисълта, че ще свърши историята или че ще бъдем завинаги щастливи, или няма да има класи. Но сега, повече от всякога ни е нужна отчаяна и спешна революция, в противен случай нищо добро не ни чака. Също не мисля, че най-низшата класа е движеща в историята. Може би понякога, аз имам и към този момент вяра в хората, че може би ще успеят да се противопоставят. Може би ще могат да преодолеят страха, страха не от вируса, а от авторитета, от своята нова мисъл, нов порив, нихилизма си и апатията. Това са най-големите ни врагове. Елитите не са всесилни, те разчитат на робите сами да влязат в капана, сами да се контролират и да ходят с наведени глави.

Също не мисля, че историята е продукт на някакви обективни класови противоречия и сили, които я карат да се случва. Една огромна част от историята се случва само заради елита. Масите са като желе, с което всеки прави, каквото си иска. Къде са му на Маркс доказателствата за подобно нещо, за класовите борби, които причинявали историята и новия ред? Може би във фалшивата история. Този прочит на света според мен оставя марксистите неспособни да се ориентират, премахва нюансите, строгото разделяне на експлоататори и експлоатирани не оставя място за анализ на реалната властова структура на света.

Комунизъм тук наричам най-грубо революционната традиция вляво. Революционна традиция е дело на масони, макар че участват изглежда най-различни кръгове и интереси. Понеже не съм религиозна, няма да тръгна да ръся със светена вода по улиците и да гоня масони. Но масонството има отношение според мен към специфичната святост и вяра в революцията.

Религиозните (християни основно) трябва да знаят, може би някои знаят, но част от нашите, българските революционери, също са масони. За мен в случая е без значение, това са големи личности, интересувам се кое от къде идва и кой е замесен, за да си обясним по-добре историята и настоящето.

Волтер, Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон, Марк Твен, Оскар Уайлд, Гьоте са масони. Изглежда, че масоните събарят старите империи и създават модерния свят с модерните държави. В модерния свят обаче по-голям проблем е големият бизнес. Аз основно се занимавам и ме интересува от къде идва той и как да се освободим. Няма никакво, абсолютно никакво значение кой сатанист какви магии прави и какво цели, ако няма пари и оръжия да го наложи над света. Аз така си мисля, сега може да има и други трактовки. Според мен обаче не може да съществува еврейска конспирация или масонска, или там не знам и аз – сатанинска без много пари.

Многото пари преследват своите интереси, а не интересите на масите зомбита. За какво са им масите? Тоест за да се справим със световния заговор, трябва да се освободим от големите пари.

Масонските корени на революционната традиция

“Филипо Джузепе Мария Лудовико Буонароти, по-често наричан на френски Филип Буонароти (11 ноември 1761 – 16 септември 1837), е италиански социалист-утопист, писател, агитатор, масон и конспиратор, работил в Корсика, Франция и Женева (наследник на големия Микеланджело Буонароти) – бел. ред). Неговата “История на заговора на равните” на Бабеуф (1828 г.) се превръща в квинтесенциален текст за революционерите, вдъхновявайки такива левичари като Бланки и Маркс. Той предлага стратегия на взаимопомощта, която да доведе до поетапна революция в обществото, като се започне от монархията към либерализма, след това към радикализма и накрая към комунизма.

Смята се, че през 1786 г. се присъединява към масонска ложа.
Въпреки че е под постоянно наблюдение от страна на властите, той изразява подкрепа за Френската революция, когато тя избухва. Пътува до Корсика, за да разпространи революционната идея с Giornale Patriottico di Corsica – първият италианскоезичен вестник, който открито подкрепя Френската революция. В Корсика Буонароти се присъединява към Якобинския клуб и става приятел на Бонапартите.”
Революционните принципи на Буонароти се оказват важни през 30-те и началото на 40-те години на XIX в. Огюст Бланки усвоява много от своите въстанически умения и тактики от Буонароти, а “Конспирация за равенство, известна като Babeuf”, последвана от процеса, на който тя доведе може да се разглежда като важен текст в това отношение.

По-късно революционерите от 1848 г. във Франция и другаде поставят голям акцент върху това произведение като крайъгълен камък.
Михаил Бакунин възхвалява Буонароти като “най-великия конспиратор на своята епоха” и е силно повлиян от революционната практика на Буонароти. Изследователят на Бакунин Артур Ленинг пише за Буонароти: “Той също изгражда в международен мащаб, макар и за много по-дълъг период, сложна подземна мрежа по масонски образец, понякога използвайки масонски институции, за да работи за своето егалитарно верую от 1796 г., за социална революция и за републиканизиране на Европа.”
Непрекъснатата история на международната революционна организация започва с един самотен човек в изгнание – Филипо Джузепе Мария Лодовико. Буонароти. Почти неизвестен до 1828 г., когато на шестдесет и седем годишна възраст той публикува своята “История на заговора на Бабеуф”, след което е патриарх на ново поколение революционери до смъртта си през 1837.

Заговорът на равните (на френски: Conjuration des Égaux) от май 1796 г. е неуспешен държавен преврат по време на Френската революция. Той е ръководен от Франсоа-Ноел Бабьоф, който иска да свали Директорията и да я замени с егалитарна и протосоциалистическа република, вдъхновена от якобинските идеали.
Буонароти е женен за Contessina Elisabetta de’ Conti. Фамилията Конти е клан на Бурбоните.

Източник: https://www.geni.com/people/Filippo-Buonarroti/6000000136886669880

От Fire in the Minds of Men

източник: Fire in the Minds of Men

“Въпреки че Буонароти никога не е успял официално да привлече много последователи, идеите му са повлияли на много млади войници и студенти, които са които са били политически събудени от Наполеоновите войни. Всъщност Буонароти внася известно наполеоновско качество в собствените си планове за революция.
Подобно на Бонапарт, той започва политическата си кариера като неизвестен франкофон, италианец на остров Корсика; и е бил ранен френски агент на френската революционна експанзия в Италия. Накрая, на остров Света Елена, Наполеон отдава неприязнена почит на своя революционен враг:

Масонските ложи в Женева създават атмосферата, в която Буонароти формулира през 1811 първия си пълен проект за ново общество на революционни републиканци: Възвишените съвършени майстори. И така, както името на обществото, така и трите нива на членство, предложени за него са възприети от масонството. Всъщност Буонароти се опитва да работи чрез съществуващите масонски ложи: да набира чрез тях, да им влияе, да използва да ги използва като прикритие и (ако е необходимо) дори да ги подкопае. “
Въпреки че революционната организация на Буонароти далеч надхвърля масонски модели, тя явно е била повлияна от петгодишното му потапяне в масонски срещи в Женева. Общото въздействие на масонството в епохата на революцията е толкова голямо , че известно разбиране на масонската среда изглежда съществена отправна точка за всеки сериозен изследовател на окултните корени на революционната традиция.

Масонството е дало на революционната традиция още при раждането ѝ основните метафора, която революционерите използват, за да разберат собствената си мисия до средата на XIX в.: архитект (архитектът може да се види и в Матрицата – бел.ред.), който строи нова и по-добра структура на човешкото общество. Масоните са вярвали, че пресъздават в своите братски общества “естественото” състояние на кооперацията, която е преобладавало сред онези по-ранни занаятчии зидари, които са оформяли камъни за обща сграда.
Преминаването на всеки “брат” от етапа на чирак през занаятчия до майстора изисква философски и филантропски постижения, а не социален статус. “Свободното” зидарство е било по този начин морална меритокрация – имплицитно подривна в рамките на всяко статично общество, стъпило на традиционната йерархия. Мъже с интелект и амбиция през XVIII в. често са изпитвали в масонските ложи на братство между равни, което не може да се открие в аристократичното общество извън него.

Ако масонството е предоставило обща среда и символичен речник за революционната организация, то илюминизмът е този, който осигурява основните й структурен модел. Организационният план, който Буонароти дестилира от две десетилетия на революционен опит в Женева, е просто взет от Баварския орден на илюминатите. Това радикално и окултно движение е било организирано на три нива в тайна йерархия: църква, синод и ареопагит. Революционната версия на тази структура на Буонароти “църквата” се определя като местна клетка, оглавявана от “мъдрец”, който е свързан единствено с регионалния “синод”. Членовете на всеки синод (“възвишени избраници”) се оглавявали от “териториален дякон”, който надзирава дейността на всички “църкви” в региона. Най-висшият “ареопагитската” степен (наричана още “Великата твърд”) изпращаше свои “мобилни дякони”, които да контролират синодите и да надзирават пропагандата и агитацията.

Лига на справедливите мъже

Лигата на справедливите или Лигата на справедливите мъже (Bund der Gerechten) – тайна революционна организация, основана през 1836 г. от германски пролетаризирани емигрантски занаятчии в Париж. Освен във Франция клонове на Лигата съществуват в Германия, Англия и Швейцария. Голяма роля в тяхното организиране изиграва Вайтлинг. Първоначално това е утопична социалистическа и християнкомунистическа групировка, посветена на идеите на Гракх Бабеуф. Различни теории на утопичния комунизъм и социализъм, в частност вайтлингството, формират идеологическата основа на Лигата. Девизът на Лигата на справедливите е “Всички хора са братя”, а целите ѝ са “установяване на Божието царство на Земята, основано на идеалите за любов към ближния, равенство и справедливост”.

През октомври Бабоф е арестуван и затворен в Арас. Тук той е повлиян от политическите затворници, по-специално от Филип Буонароти, Симон Дюпле и Рене-Франсоа Лебоа, редактор на Journal de l’Égalité, а след това и на вестниците L’Ami du peuple на Леклерк, които продължават традициите на Жан-Пол Марат. Бабоф излиза от затвора като убеден привърженик на революцията и убеден, че проектът му, обявен изцяло пред света в брой 33 на неговия “Трибун”, може да се осъществи само чрез възстановяване на Конституцията от 1793 г.[8] Тази конституция е ратифицирана с национален референдум чрез всеобщо мъжко избирателно право, но така и не е приложена.

През февруари 1795 г. Бабоф отново е арестуван, а Tribun du peuple е тържествено изгорен в Théatre des Bergeres от jeunesse dorée – младежи, чиято мисия е да изкоренят якобинството. Бабоф може би щеше да изчезне като други агитатори, ако не бяха ужасяващите икономически условия, предизвикани от спада на стойността на асиатите.

Лигата на справедливите е отцепническа група от Лигата на разбойниците (Bund der Geaechteten), създадена в Париж през 1834 г. от Теодор Шустер, Вилхелм Вайтлинг и други германски емигранти. Шустер се вдъхновява от творбите на Филип Буонароти. Лигата на разбойниците има пирамидална структура, вдъхновена от тайното общество на републиканските карбонари, и споделя идеи с утопичния социализъм на Сен-Симон и Шарл Фурие. Тяхната цел е да създадат “социална република” в германските провинции, която да зачита “свободата”, “равенството” и “гражданските добродетели”.

От национална към социална революция

Последното от големите националистически въстания е така наречената Парижка комуна – революционно “алтернативно правителство”, създадено в Париж и продължило два месеца през пролетта на 1871 г. Тя е преломна в много отношения, като дава героични митове и радикални примери за революционерите за десетилетия напред. Макар че първоначално революцията има националистически и патриотичен характер (като протест срещу капитулацията на френското правителство във Френско-пруската война), скоро тя придобива ляв, социалистически характер; Енгелс и Ленин гледат на нея като на модел за диктатура на пролетариата.

Когато Комуната най-накрая е смазана от редовните френски войски, репресиите са най-тежките през века: около 20 000 души, включително жени и деца, са избити; още 13 000 са изпратени в затвора или в изгнание. Национализмът е победен, първо при победата на Прусия над Франция, а след това и при потушаването на революцията от самата Франция. Идеалите за свобода и братство бяха изчезнали и единственото, което остана, беше социалистическата цел за равенство.

Парижката комуна бележи повратната точка, окончателния преход от революционен национализъм към революционен социализъм. С унищожаването на националистическия манталитет загива и романтичният, героичен манталитет. Революционерите, отърсили се от шока от кървавата гибел на Парижката комуна, изоставят емоционалността си и стават много по-прозаични, дори делови в отношението си към борбата. Те стават дисциплинирани и милитаристични, като възприемат по-твърдо, мрачно и прагматично отношение към насилието. (нашата последна революция е националистическа, завършва във създаването на Българската държава – бел.ред.)

Друг смъртоносен удар за романтичния светоглед е възходът на индустрията. Изглеждаше така, сякаш целият свят се механизира; наистина “отчуждението”, за което говори Маркс, беше свързано с възприемането на неравенството, предизвикано от машината и фабричната система. Механизацията слага край на романтичната мечта за райски, девствен природен ред, който трябва да бъде възроден от революцията.

По ирония на съдбата моделът за революционна организация и дейност – особено в германското социалдемократическо движение, първият значим политически израз на марксизма и основно средство за разпространение на марксистката идеология през XIX в. – се променя от структурата на масонските ордени към машината и фабриката, Комунизмът в много отношения е просто замяна на собствениците и мениджърите с бюрократи, с тази разлика, че “фабриката” сега е по-брутална и дехуманизираща от всякога. И тя не произвежда.

Възходът на социалните революционери

(най-добрият начин да контролираш опозицията е да я водиш – бел.ред.)

Докато националните революционери имаха по същество романтична визия за своята кауза и отправяха емоционален призив да се присъединят към братството на любовта, социалните революционери проповядваха по-абстрактното, рационалистично евангелие за преструктуриране на обществото. Така това, което стана известно като “комунизъм”, се появи не сред работниците, а сред интелектуалците. Факт е, че нито един от теоретиците на комунизма, включително Маркс и Енгелс, не е бил от пролетариата. Всички са били от буржоазията и малцина от тях са посещавали някога в живота си фабрика, а още по-малко са работили тежък труд.

Първите комунисти, вземайки пример от Сен-Симон, развиват три основни стълба в своя мироглед: първо, че Френската революция е възникнала от неизбежното противопоставяне на “класите”; второ, че целта на образованието трябва да бъде всеобщо социално инженерство (което да се контролира от интелектуалния елит); и трето, че идеологическата чистота и дисциплина са от основно значение за революцията.

Изисква се радикално единство и простота. Не можеше да се допускат никакви отклонения, тъй като комунизмът беше “единен” и в крайна сметка щеше да има един език, една универсална нация и дори една форма на труд. “Истинските” комунисти, тези, които бяха верни на вярата, никога не можеха да изразяват несъгласие. Изтласквайки християнството, комунизмът щеше да се превърне в “егалитарната църква, “извън която не може да има спасение” (с. 252).

Важен, но забравен апостол на тази “свята комунистическа църква” е Джон Гудуин Бармби, човекът, който пръв популяризира термина “комунизъм” в Англия. Бармби си поставя за цел да се възползва от псевдохристиянските подводни течения, протичащи в социализма, като в своя преработен Символ на вярата заявява: “Вярвам, че… божественото е комунизмът, а демоничното е индивидуализмът…”

Изричното вплитане на християнската терминология в социалистическата идеология от страна на Бармби е възприето от комунистическите пропагандисти в цяла Европа. Комунизмът е изтъкван като средство за осъществяване на християнския призив за братска любов. Христос е изобразяван да тъпче змията на “егоизма” под краката си, заобиколен от армия ангели с червените шапки на Френската революция. Именно под християнското знаме комунизмът е успешно продаден на масите във Франция, Полша и Германия; както посочва Билингтън, “комунизмът вероятно не би привлякъл такова внимание без този първоначален примес на християнски идеи” (стр. 258).

Карл Маркс

Разбира се, името, с което всички свързваме възхода на социалната революционна мисъл, е Маркс. Но Маркс вероятно щеше да потъне в неизвестност като поредния абстрактен интелектуалец, ако не беше сътрудничеството (и доживотната финансова подкрепа) на богатия буржоазен радикал Фридрих Енгелс. Двамата са представени от една от най-сенчестите фигури в историята на революцията – Мозес Хес , на когото може да се припише изобретяването на две от най-ефективните движения на съвременността: Комунизмът (Енгелс го нарича “първият комунист в партията”) и ционизмът (вж. стр. 263-65) – интересна връзка, която Билингтън не развива по-нататък.

Идеологическият принос на Маркс към комунизма – неговата идеология, която да сложи край на идеологията – се основава на три нагласи, които са били характерни за младите хегелианци: негативизъм (учението за “съзидателното разрушение”), материализъм (възгледът, че историята е определена или предопределена /от/материални сили) и атеизъм (рационалистичен, “научен” социализъм, за разлика от мистичния, квазихристиянски социализъм). За Маркс и Енгелс комунизмът е “етапът на развитие, който прави всички съществуващи религии излишни и ги премахва” (с. 271) – един задочен начин да се признае, че комунизмът в крайна сметка е толкова рехав, колкото и всеки друг опиат.

През 40-те години на XIX в. се появяват значителни различия между стария социализъм и новия комунизъм, макар че това не се превръща в официална доктрина до създаването на Комунистическия интернационал през 1928 г. Комунизмът беше по-ясно тоталитарен от социализма, изисквайки по-голяма степен на социален контрол. Отчасти в подкрепа на това изискване комунизмът изповядва, че е по-“научен”, отколкото е бил по-старият, по-романтичен социализъм.

Идеята за “научен социализъм” не е съвсем нова за Маркс, тъй като преди това е била защитавана от Шарл Фурие, който е смятал, че планетите са живи същества, които редовно се съвкупляват (северното сияние всъщност е нощно излъчване!), и че моретата и океаните ще имат вкус на лимонада в социалистическото хилядолетие. “Науката” на Маркс невинаги е била толкова безразсъдна, колкото тази на Фурие, но, както отбелязва един виден руски математик:

“С почти перверзна последователност повечето от прогнозите на марксизма се оказаха неверни ((и аз така твърдя – бел.ред.)). По-голям процент верни прогнози вероятно е можело да се постигне чрез случайни предположения.” (Игор Шафаревич, “Социалистическият феномен”, 1980 г., стр. 206)
Въпреки това идеята за “научен” комунизъм се превръща в добър пиар в епохата, завладяна от култа към научността (и аз така твърдя, още от преди да знам, че съществува тази книга – бел.ред.). Представата, че комунизмът е “обективен”, че хармонизира с универсалните закони, не само му придаваше аура на респект, но и правеше бъдещата му победа абсолютно неизбежна. А комунистическата доктрина за неизбежността (в която сега често вярват както марксисти, така и немарксисти) на свой ред едновременно насърчаваше и легитимираше използването на насилие – “последния” акт на революционно насилие, за да се сложи край на “насилието” на капитализма.

Една от най-важните от новите комунистически догми беше митът на Маркс за пролетариата като новата спасителна сила в историята. Съчетан с неговия лозунг като историография, че “историята на всички съществуващи досега общества е история на класовата борба”, митът за пролетариата предоставя едновременно проста програма и месианско призвание. Божествено призовани обаче бяха не истинските пролетарии, а комунистическата партия – групата, която “представлява” пролетариата “като цяло” (макар че никой от членовете ѝ не е непременно самият пролетариат).

Маркс не остава неоспорен от други социалисти. По-специално, той влиза в продължителна вражда с Пиер Жозеф Прудон, анархист, който прави кариера благодарение на дарбата си да създава бързи афоризми: “Собствеността е кражба”, “Бог е зло” и (моят любим) “Всички идеи са лъжливи” – напълно балансирани от тържественото му твърдение, че “Всички идеи са истинни”. Маркс осмива голяма част от реториката на Прудон като просто толкова сантиментална, което, разбира се, е така, но проблемът е във факта, че Прудон и много от тези, които са се съгласявали с него, са били истински, живи пролетарии, нехипотетичните работници на света, които категорично не са се обединявали зад Маркс.

Прудонистката революция до голяма степен е била аполитична и неидеологическа, движение на работническата класа, основано на профсъюзната организация и кооперативите. Прудон винаги е бил дълбоко подозрителен към абстрактното теоретизиране и подозренията му се потвърждават, когато среща Маркс. И двамата смятат, че другият е безнадежден утопист, и двамата са прави: Прудон е мистикът, който говори на емоциите, а Маркс – рационалистът, който говори на интелекта. В крайна сметка Маркс побеждава, тъй като неговият “научен социализъм” е привлекателен за научния дух на епохата и намира готова аудитория сред подрастващото поколение интелектуалци, “първото поколение, което получава почти универсално начално образование в светски държавни училища” (стр. 304).

Прудонизмът се завръща за кратко в агитацията на Новата левица в края на 60-те години на ХХ век, това възраждане на антиинтелектуалния, антитехнологичен, про-“природен” мистицизъм, който изглежда се основава на тънкото признание, че студентите по социални науки и хуманитарни специалности са изправени пред пренасищане с работни места в огромни размери, докато студентите по инженерни науки ще се измъкнат с всички микрочипове. Пред радикалите от 60-те години на ХХ век се откриваха два пътя: или да разбият машините, или да си намерят удобна работа в правителството, където да регулират технократите. Вторият вариант в крайна сметка се оказа по-изгоден, особено когато радикалите се замислиха, че животът, какъвто го познаваме, просто не е възможен без някои технологии. Не всеки може да бъде Ганди (очевидно дори и Ганди: вж. книгата на Ричард Грениър “Ганди, когото никой не познава”, 1983 г.)./

Фабианските ‘социалисти’

Образование, агитация, организиране

Източник: The Fabian Society: the masters of subversion unmasked

Фабианството е радикално лондонско движение, започнало през 80-те години на XIX в. с цел подкопаване на съществуващия ред и създаване на социалистическо световно правителство, контролирано от неговите лидери и от свързаните с тях финансови интереси.

По това време Лондон е център на либералния капитализъм – който сам по себе си е подривно движение – както и на радикална лява агитация, която се стреми да подкопае първия. Основната радикална организация, пропагандираща социализма в Англия, е Международната асоциация на работещите (IWMA, известна още като “Първи интернационал”), създадена през 1864 г. от Карл Маркс.

Първоначално доктрините на Маркс са достъпни само на немски и френски език и не оказват голямо влияние върху британската общественост. Неговият ученик Хенри Хайндман е първият, който популяризира учението на Маркс и други немски социалисти на английски език. През 1881 г. Хайндман е и основател на Социалдемократическата федерация (Laidler, стр. 186).

Самите елементи, отговорни за основаването на Фабианското общество, са били повлияни от марксизма и са принадлежали към кръговете на Социалдемократическата федерация. Това, което отличава Фабианското общество от по-ранните социалистически организации като IWMA и SDF, е методът, чрез който то се стреми да постигне целта си. Докато другите социалисти говореха за революция, фабианците решиха да изградят социализма постепенно и скрито.

Според един от неговите лидери Фабианското общество е “организирано за размисъл и дискусии, а не за изборни действия, които оставя на други органи, въпреки че насърчава своите членове, в качеството им на личности, да играят активна роля в работата на тези други органи”.

(виж също – Как хората искаха социализъм, но получиха Биг Брадър)

Фабианците и подривните парични интереси

Основният орган, чрез който Фабианското общество действа в началото, е Либералната партия, която по онова време е лявоцентристка партия. Участието на фабианците в либералната политика обаче ги свързва и с интересите на либералните капиталисти, редовните контакти с които се поддържат чрез различни фабиански творения като Коефициентския клуб за хранене (Quigley, pp. 137-8; cf. M. Cole, p. 118).

Това, че фабианците съзнателно са търсили компанията, сътрудничеството и подкрепата на богатите и влиятелните, личи от фабиански трудове като “Нашето партньорство” на Беатрис Уеб, в които изобилства от споменавания за “улавяне на милионери”, “дърпане на жици”, “раздвижване на всички сили, върху които имаме контрол”, като в същото време се грижат да “изглеждат незаинтересовани” и твърдят, че са “скромни хора, които никой не подозира във власт” (Webb, 1948).

Всъщност Уебс поддържат редовни контакти с хора като Артър Балфур и Ричард Халдейн (член на Фабианското общество), които служат за контакти между фабианците и влиятелните и богатите. С разширяването на социалния им кръг, честите вечери, неформални срещи и “малки партита” на Уебс им позволяват да общуват с водещи членове на управляващия елит като лорд Розбери, Юлиус Вернер (от компанията за добив на злато и диаманти “Вернер, Бейт и Ко”) и лорд Ротшилд и да ги убеждават да подкрепят подривните им проекти.

Важно е обаче да се разбере, че това далеч не е било еднопосочно дело. Водещите елементи на либералния капитализъм – големите бизнесмени, индустриалци и банкери, които бяха натрупали огромно богатство след индустриалната революция, не бяха безкористни филантропи. Те имаха за цел да укрепят собствената си позиция на власт и влияние с две средства: (1) чрез монополизиране на финансите, икономиката и политиката; и (2) чрез контролиране на нарастващата градска работническа класа.

Първата цел е трябвало да бъде постигната чрез централизация на капитала, средствата за производство и др. Втората е трябвало да бъде постигната чрез организиране на работниците и чрез обещания за по-голям дял в ресурсите. Тези цели съвпадат с целите на социалистическото движение, в което фабианците се стремят да се превърнат във водещ елемент.

Както посочва Х. Г. Уелс, едрият бизнес в никакъв случай не е бил антипатичен на комунизма, тъй като “колкото по-голям става едрият бизнес, толкова повече се доближава до колективизма” (Wells, p. 100). По същия начин Йозеф Шумпетер, който преподава на Дейвид Рокфелер в Харвард, пише:

Истинските двигатели на социализма не бяха интелектуалците или агитаторите, които го проповядваха, а Вандербилт, Карнеги и Рокфелер (Шумпетер, стр. 134).

Всъщност откриваме, че сърцевината на Манифеста на Комунистическата партия на Карл Маркс и Фридрих Енгелс (1848 г.) се състои от монополистични капиталистически политики като централизацията на капитала и организацията на работниците.

Маркс и Енгелс са започнали кариерата си като журналисти, работещи за либералните капиталистически интереси. По-късно Маркс работи за New York Tribune, чийто собственик Хорас Грийли и редактор Чарлз Андерсън Дана са близки сътрудници на Клинтън Рузвелт (Sutton, 1995, с. 45), радикален демократ, член на известния клан Рузвелт, чиито основни интереси са банковото дело и политиката и който е близък съюзник на Вандербилт.

Фабианското общество не само възприема политиката на Маркс и Енгелс, но и е тясно свързано със същия вид интереси:

Хюбърт Бланд, банков служител, превърнал се в журналист, е работил за лондонския Sunday Chronicle – вестник, собственост на вестникарския магнат Едуард Хълтън, който преди това е издавал либералния Manchester Guardian. През 1884 г. Бланд е съосновател на Фабианското общество, става член на изпълнителния му съвет и дългогодишен ковчежник. Той привлича и своя приятел и колега журналист Бърнард Шоу.

Шоу работи за лондонския Pall Mall Gazette, където водещият либерал Уилям Т. Стийд е редактор, а Алфред (по-късно лорд) Милнър – негов асистент. И Стийд, и Милнър са близки с диамантения магнат и сътрудник на Ротшилд Сесил Роудс и участват в създаването на влиятелната тайна организация, известна като Групата на Милнър. След като през 1884 г. приятелят му Бланд го вербува за член на Фабианското общество, през 1885 и 1886 г. Шоу вербува Ани Безант и приятелите си Сидни Уеб, Сидни Оливие и Греъм Уолас.

Показателно е, че фабианците също са умеели да си осигуряват по-високо социално и финансово положение – което показва, че “справедливият дял на естествените и придобитите предимства” и “пълната замяна на обществената собственост с частна”, проповядвани във Фабианската база и на други места, не са били считани от фабианците за задължителни за тях самите.

Фабианското общество и интересите на Ротшилд. Фабианското общество е в тесни връзки с Ротшилдови както пряко, така и чрез посредници като лорд Артър Балфур. Балфур са сред главните представители на британската парична мощ и участват в създаването на организации, които защитават нейните интереси – от Англо-американската лига и Обществото на пилигримите до Имперския колеж и Лигата на нациите. Докато брат му Джералд е председател на Борда по търговия, Артър Балфур е председател на Борда по местно самоуправление, а по-късно е министър-председател и министър на външните работи. Докато заема тези постове, той редовно се среща с лорд Нати Ротшилд и с ръководството на Фабианската партия и използва позицията си, за да развива техните програми.

Самият лорд Ротшилд участва лично, заедно със Сидни Уеб, в преструктурирането на Лондонския университет, в който през 1898 г. е включено Лондонското училище по икономика (LSE) на фабианците. Той също така осигурява средства за LSE и е третият ѝ президент след своя роднина лорд Розбери (Webb, pp. 182, 214).

LSE продължава да поддържа тесни връзки с Ротшилд и свързаните с него интереси. Например Изследователският институт “Грантъм” на LSE по въпросите на изменението на климата и околната среда се финансира от Фондация “Грантъм”, чийто основател Джереми Грантъм от фирмата за управление на инвестиции “Грантъм, Майо и Отърлу” (GMO) е бил икономист в контролираната от Ротшилд Royal Dutch Shell; в консултативния съвет на Института “Грантъм” участва сър Евелин де Ротшилд от EL Rothschild Ltd. и Викрам Сингх Мехта от Shell Companies, Индия; Rothschild, Shell, Barclays, Goldman Sachs, J. P. Morgan и Morgan Stanley са членове на LSE Careers Patron Group; Питър Съдърланд, председател на Goldman Sachs International, е председател на LSE и т.н.

Карл Маркс е шпионин – и дори опасност за левицата

източник: Karl Marx was a spy – and even a danger to the left

Библията на социализма е пълният труд на Карл Маркс – почти нечетлив псевдонаучен брътвеж. Защо точно той? Как може един от най-лошите текстове на съвременната социална и икономическа философия да се превърне в основа на световно движение? Защо не беше избран по-добър текст от друг автор? Защо Маркс е имал водещ статут в комунистическото движение през живота си, въпреки че по време на кариерата си е саботирал различни вестници и организации и въпреки че винаги е търсил безполезна борба с колегите си?

(и аз това се чудя и винаги съм се чудила, откакто въобще почнах да чета нещо от този; наскоро една марксистка ми каза, че бил невероятен ум и интелект, на което й отговорих, че само човек, който не е чел нищо друго през живота си, може Маркс да му се струва невероятен ум и интелект, но понеже съм тактична и деликатна след това я излъгах, че се шегувам – бел.ред.)

Класическите теоретици на конспирацията отговарят на тези въпроси, че Маркс е бил евреин и неизбежно е бил част от еврейския световен заговор. Но тъй като еврейският световен заговор е само изобретение на англо-американската и руската пропаганда, трябва да намерим по-добри отговори.

Досега е проведено само едно сериозно и подробно изследване на Маркс като възможен агент. Освен това има няколко статии, полуфабрикатни конспиративни теории и няколко съмнителни андрешковци.

Бабата на Карл по майчина линия е Нанет Саломон (родена Коен), а дядото по майчина линия е Исаак Хайманс Пресбург (родом от Унгария). Двамата се женят през 1785 г. Нанет е дъщеря на Саломон Барент Коен, брат на богатия Леви Барент Коен, който е финансист в Англия. Чрез децата си Леви Барент Коен е бил свързан с почти всички водещи еврейски семейства в Англия. Хана се омъжва за банковата суперзвезда Натан Майер Ротшилд, Джудит се омъжва за Мозес Монтефиоре, Джеси се омъжва за Майер Дейвидсън (агент на Ротшилд), а другите деца се омъжват за фамилиите Голдсмид, Самуел и Лукас.

Тази далечна връзка е интересна, особено поради факта, че Ротшилдови събират пари за Бисмарк и Прусия разчита на информационната мрежа на Ротшилдови в чужбина, вместо да създаде собствена подходяща служба за външно разузнаване. Освен това Ротшилдови боравят с големи суми пари за британската корона и играят ролята на еврейски новобогаташи-измамници. В класическата конспиративна литература се вярва в приказката, че петима братя от малкия клан Ротшилд са поели необезпокоявано и безнаказано контрола върху британската колониална империя чрез банковото дело. Цялата история винаги е гарнирана с фалшив цитат, приписван на Натан, за това, че не е нужно да се притесняваме кой ще седне на британския трон.

Нека не забравяме, че в продължение на десетилетия първият важен Ротшилд бавно е трябвало да се предлага на благородническата фамилия Хесен-Касел (тясно свързана с британския престол) като един вид елитен счетоводител и да превежда/контрабандира пари от британската корона към войските на стотици километри разстояние. С течение на времето хората от малкия клан Ротшилд се превръщат в сламени човечета на британската колониална империя, привличайки вниманието на обикновените граждани и отвличайки вниманието от благородниците с огромни дворци и пищни партита. Кралските домове, които се конкурират с британците в Европа, са по-малко подозрителни към “еврейските” пари, отколкото към британските.

Чрез баща си Маркс се запознава с барон Лудвиг Вестфалски, който притежава власт и престиж и има връзки с висшите класи на Великобритания и Шотландия. Баронът е много различен от покорния баща на Карл и по-късно Карл му посвещава докторската си дисертация. Трябва да се предположи, че по време на дългите разходки заедно Лудвиг е предавал на младия Карл много повече от Шекспир и други безобидни мисли. Вестфалското семейство е имало дълбоки връзки с разузнавателните служби и тайните общества, които винаги са искали да бъдат добре информирани за революционните групи и идеологическите мрежи.

Лудвиг фон Вестфален от всички хора би предложил на Маркс идеите на социализма на Сен Симон. От друга страна, моето предположение е, че той е наел Маркс като информатор. В гимназията в Трир Карл Маркс и Едгар фон Вестфален, братът на Джени (по-късната съпруга на Маркс), вече се познават и има данни, че по това време учениците са шпионирали своите учители и са докладвали за подозрителни леви революционери или други тенденции.

През 1751 г. Филип фон Вестфален става секретар на пруския генерал-лейтенант и масон Фердинанд фон Брауншвайг, шурей на пруския крал и масон Фридрих II. Фердинанд също е член на Ордена на илюминатите, където се подвизават и хора като ландграф Карл фон Хесен-Касел. Фамилията Хесен-Касел е била изключително тясно свързана с британския престол, по всяка вероятност е отговаряла за важни разузнавателни дейности и с течение на времето е изградила фамилията Ротшилд.

Фердинанд фон Брауншвайг имал върховно командване на съюзническите войски на Англия, Хановер (откъдето произлиза британската кралска династия) и Прусия. Филип Вестфалски също поема важна военна функция и за това британският крал Джордж III от Хановерския дом го награждава с висока титла. Филип се жени за благородничка с шотландски предци. Неговият син е Лудвиг Вестфалски. Фердинанд Ото на свой ред става пруски министър на вътрешните работи и по този начин отговаря за шпионажа срещу революционните групи. Дъщерята на Лудвиг Джени накрая се омъжва за Карл Маркс. Лудвиг работи като високоплатен съдебен служител в Трир.

“Лигата на праведните” и накрая “Лигата на комунистите” се развиват от тайната организация “Bund der Geächteten”, оглавявана от масона Якоб Венеди. Тези тайни организации са създадени по модела на италианските карбонари. На Маркс и Енгелс е възложено да напишат манифеста на Комунистическата партия, а по-късно Маркс добавя съдържащите се в него идеи към основния комунистически труд “Капиталът”. Идеите в труда на Маркс са всичко друго, но не и нови. Например 25 години по-рано в “Науката за управлението, основано на естествения закон” Клинтън Рузвелт записва най-важните принципи на социалистическата идеология и дори постулира теория за трудовата стойност, според която цената на стоките не трябва да се определя от търсенето и предлагането, а от експертите въз основа на работното време, вложено в производството им.

През 1849 г. Клинтън Рузвелт и Хорас Грийли, собственик на влиятелния вестник “Ню Йорк Трибюн”, събират пари за Комунистическата лига в Лондон. Грийли дава на Маркс редовни поръчки за статии, които трябва да се появят във вестника.

Комунистическата лига се опитва да повлияе на революционните движения с действия и публикации, включително с участие в подобни на гражданска война борби в различни неуспешни опити за въстание. В цяла континентална Европа имало размирици. Във Великобритания цареше относително спокойствие. Маркс разобличава своите опоненти и критици от левите кръгове като доносници и агенти. Той спори обстойно с един г-н Фогт, който в една анонимна листовка е изобличен като френски шпионин. Вогт обвинява Маркс, че изнудва германски революционери за пари от Лондон, като заплашва да предостави поверителна информация на германските власти. В този контекст Маркс напразно се опитва да съди Националния вестник в Прусия и почти цяла година пише дълъг отговор на Фогт.

Волфганг Валднер публикува подробно, но ляво-идеологически оцветено изследване под заглавие “Der Preußische Regierungsagent Karl Marx”, което съдържа много цитати за илюстрация. Основната теза е, че Маркс заема водеща позиция в социалистическото движение от името на своите благородни, женени роднини от Прусия, за да шпионира социалистите и идеологически да насочва движението в посока, която е полезна за пруските благородници. Маркс изглеждаше като подходящия кандидат: агресивен и самовлюбен, но ангажиращ, ако е необходимо, умен, но не прекалено интелигентен, амбициозен, но без наистина упорита работна етика. Маркс се жени за Джени фон Вестфален благодарение на връзките на баща си.

Приятелски настроените към Маркс историци се опитват да създадат впечатление, че между Джени и семейството ѝ е имало напрежение, въпреки че фактите показват по-скоро нормални семейни отношения. Полицейските власти на Прусия използват сурови методи и много информатори, за да разбиват, унищожават, арестуват и прогонват нежелани политически групи. Ако е необходимо, за тази цел се фалшифицират доказателства и в групите се внедряват провокатори. Тъй като социалистите от Европа и Русия си сътрудничеха навсякъде, различните тайни служби си стъпваха на краката, без да знаят една за друга. Ситуацията се усложняваше още повече, когато един социалист шпионираше едновременно за няколко тайни служби или полицейски органи от различни държави и събираше пари за информацията си от няколко куриера. И, разбира се, социалистът можеше да предложи услугите си като информатор с намерение за измама и да доставя на своя командир само дребни риби и да подава дезинформация.

Бащата на Карл Маркс – Хайнрих, официално преминава от юдаизъм към християнство, защото само тогава му е позволено да продължи да работи като адвокат поради антисемитските закони. Хайнрих със сигурност не е бил щастлив, но това не предизвиква революционна нагласа и желание за сваляне на пруските власти. Той е бил един вид свързващо звено между пруското правителство и еврейската общност, което, разбира се, оставя място за спекулации дали в едната или другата посока не е потекла повече информация, отколкото би било абсолютно необходимо.

Маркс учи вяло и безцелно в Берлин, а също така се шмугва в опозиционния докторски клуб. Работи върху Бруно Бауер и симулира приятелство с него, но го отблъсква в изолация. Маркс беше разрушител; той се внедряваше в организациите, след което предизвикваше спорове, хаос и чувствителни от юридическа гледна точка провокации и някак си винаги се измъкваше сам. Това може да се дължи на нарцистичната му и/или психопатична личност или пък го е правил специално от името на Вестфалците и си е изкарвал допълнителни пари. За една наистина сложна университетска диплома му липсваше търпение и постоянство, затова пък бързо получи докторска степен по философия в Йена, което по онова време беше съвсем лесен подвиг. Оригиналът на този труд вече не може да бъде открит. Дали някой му е подсказал и може би му е помогнал в качеството на посредник? В “Райнише цайтунг” той става неофициален главен редактор, въпреки че дотогава не е публикувал почти нищо, и получава внушителната годишна заплата от 600 талера. Дали е получил този пост с помощта на роднините си? Маркс използва позицията си за ненужни нападки, въпреки че социализмът все още е напълно теоретичен и никой не може да каже коя от идеите може действително да проработи. Вестник “Райнише Цайтунг” е бил контролирана псевдоопозиция под зоркото око на пруските власти, а г-н Оппенхайм от известната банкерска фамилия, който е имал връзки с Ротшилд и е работил като съдебен заседател в пруската съдебна система, също е бил на борда. Заедно с Bankhaus Mendelssohn от Берлин, от 1818 г. на Опенхайм е възложено да организира френските военни компенсации за Прусия.

Вестникът е окончателно забранен и Маркс тръгва да ухажва богатия Арнолд Руге, който планира ново списание. Маркс отново постига обичайния си ефект, който може да се опише единствено като саботаж, и събира дарения за собствения си джоб.

Млади руски аристократи като Михаил Бакунин проявяват интерес към социализма, но вероятно са били агенти на царската тайна служба Охрана. (много смело предположение, но не бих се учудила, ако излезе вярно; освен това и за Сталин се носят такива слухове; много по-вероятно е, отколкото да е бягал от Охрана с пола и да се е правил на жена и никога никой да не може да го хване – бел.ред.) Те попадат на европейски комунистически кръгове, инфилтрирани от европейските тайни служби. Това беше истинска шпионска оргия.

Някои другари обвиняваха Маркс, че проповядва вечното очакване на революцията. Други го обвиняваха, че прави глупави провокации в неподходящ момент, като по този начин вкарва социалистическите групи в неприятности. През 1845 г. той отива в Брюксел и се внедрява в “Асоциацията на занаятчиите” на Вилхелм Вайтлинг. Маркс би трябвало да има достатъчно пари в банката за няколко години, но той е необичайно разточителен и моли за пари свои приятели като Енгелс, който на свой ред установява контакт с Робърт Оуен, британски предприемач и ранен социалист, който се смята за основател на кооперативната система. Фабриката му се превръща в образцово предприятие, което е посещавано и от князе, политици, цар Николай I и австрийските князе Йохан и Максимилиан. Оуен дори изнася лекции пред Конгреса на САЩ.

Маркс винаги ласкаво си проправя път към нова група и след това предизвиква ненужни спорове и разделения, като формулира нападките си срещу другарите в същия тарикатски, до голяма степен неразбираем стил на писане, който използва за своите трактати, вместо да каже с ясни думи какво не му харесва.

Заедно със свои близки довереници като Мозес Хес той прониква в тайния съюз на Вайтлинг “Bund der Geächteten” и скоро напада дотогава високо ценения Вайтлинг. Дори срещу Прудон се води борба. Маркс и Енгелс превземат “Лигата на справедливите” и я превръщат в “Лига на комунистите”, от която накрая възниква Социалистическият интернационал. Това, че именно тези двама стават пророци на социализма, е изключително странно, тъй като е имало много по-компетентни, дипломатични, разбираеми и по-малко догматични другари. Маркс завършва своя “Комунистически манифест” и “Капиталът”.

Паричната политика на Английската централна банка и произтичащите от нея кризи са премълчавани от Маркс и марксистите, защото самите те са искали да прилагат централистична парична политика. От една страна, Маркс проповядва бълнуване и очакване на световната революция, а от друга – харчи парите на майка си, за да купува оръжия за революционни действия, които завършват с хаос. Тоест той саботирал както на идеологическо, така и на практическо ниво.

В Кьолнското работническо сдружение Маркс използва обичайните си техники, за да придобие контрол, да се радикализира и догматизира и да разруши организацията. В “Нойе Райнише Цайтунг” той става главен редактор и в него са привлечени други доверени лица. Вестникът имал подозрителни инвеститори.