Фашизмът

От Paul Cudenec, източник Winter Oak

Изглежда, че през последните няколко години прекарвам много време в четене и писане за фашизма, вместо за положителните идеи, които ме вдъхновяват.

Чувствах се задължен да го правя поради тревожната обща слепота на нашето общество по отношение на това какво е бил фашизмът в исторически план и в какво се е превърнал днес.

Струва ми се очевидно, че това състояние на нещата не е станало случайно. Новата порода фашисти, които в момента държат юздите на властта почти навсякъде, са работиха усилено в продължение на десетилетия, за да създадат тази мъгла на объркване.

Нашата култура ни е научила не само да мразим и да се страхуваме от фашизма, особено от германското му въплъщение, но и да го разглеждаме като много “различен” от съвременния ни военно-икономически комплекс, дори като негова пълна противоположност.

Сегашната система е глобална, докато фашистите бяха съсредоточени на национално ниво, така че как би могло да има някаква прилика между двата подхода?

“Предприемачество” и “просперитет” са лозунгите на нашето общество, докато нацистите били “социалисти”, казват ни. (Погледнете името на тяхната партия! Това трябва да е вярно! Намеквате ли, че те действително са излъгали германската работническа класа, за да дойдат на власт?)

Нацистите определяха хората според расата, за да ги изключат от своето общество, докато днешните прогресисти от Голямото нулиране определят хората според расата в интерес на “справедливостта”, “приобщаването” и “социалното въздействие”. Точно обратното, нали?

Фашистите налагаха масов конформизъм и послушание, докато нашите демократични общества възпитават горда индивидуалност и свободно мислене… нали?

Накратко, през 2020 г. трябва сериозно да преразгледаме получените знания за историческото значение на фашизма и връзката му с обществото.

Като малък принос към този процес бих искал да споделя тук три кратки прозрения, които получих от някои скорошни четения.

Първо прозрение

Младежко движение Wandervögel в края на 19-ти и началото на 20-ти век в Германия са много оскърбявани.

Тези обичащи природата, свободно скитащи младежи формират важно антииндустриално движение, мощна контракултура, която отхвърля празнотата на покварения модерен свят и се стреми да възстанови съзнанието за нашата органична човешка принадлежност към природата.

Това беше значителен културен бунт, бунт срещу изчезването на живота и щастието, безмилостно причинено от машините за правене на пари, алчността и печалбата.

Този разцвет на надеждата обаче не само беше смазан и погребан в клането на Първата световна война, но впоследствие беше умишлено зачеркнат от онези, които се страхуват от нова голяма вълна на отхвърляне на индустриалната робовладелска система, която открадна нашата радост и нашето бъдеще.

Определена марка пропаганда обича да настоява, че Вандервьогел (Wandervogel) представляват “началото на Хитлерюгенд” (1), че те са участвали в “прехода от почитане на природата към почитане на фюрера” (2), че “значително са проправили пътя към диктатурата” (3) или дори че са “отговорни за бягството и прогонването на евреите”. (4)

Откровената измама, заложена в тези разкази, ми хрумна, когато четях разказа на Гершом Шолем за приятелството му с Валтер Бенямин (на снимката).

Тук той разкрива, че Бенямин, когато за пръв път се сблъсква с него, е бил водеща светлина в това движение Wandervögel в Берлин. (5)

Бенямин, който впоследствие става известен с необичайната си комбинация от еврейски мистицизъм и марксистки анализ, никога не изоставя критиката на Jugendbewegung към така наречения “прогрес”.

Той основава личната си философия върху значението на мита и традицията и настоява, че макар връщането към миналото да не е физически възможно, все пак можем да направим обиколка през миналото, за да намерим пътя към бъдещето по наш избор.

Бенямин далеч не е единственият евреин или “ляв” член на Wandervögel, което е явление, много по-широко от обичайните тесни и подвеждащи политически категории.

Техният бунт не е довел до нацизма, както твърдят пропагандаторите, а беше кооптиран и изопачен от нацистите, за да послужи на собствените им гнусни цели.

Както посочва Джон де Грааф: “Хитлер създаде алтернативно младежко движение, което спечели привърженици, защото копираше атрибутите и реториката на по-ранната контракултура, като добавяше силна доза нацистка дисциплина и идеология”. (6)

В това има познато звучене за всеки, който наблюдава отблизо фалшивото зелено движение, произведено, за да популяризира Голямото фашистко презареждане и неговия Четвърти индустриален райх – или наистина фалшивото ляво движение, което служи на същия манипулативен господар.

Фашисткият екологизъм беше толкова истински, колкото и днешният фалшив яркозелен. Това беше фабрично произведен ерзац-екологизъм.

Обсебените от строителството на аутобани, машините и модернизацията нацисти обичаха природата по същия начин, по който британската Консервативна партия иска да “запази” традиционните начини на живот, че Лейбъристката партия наистина представлява интересите на “работниците”, че американските демократи са всъщност “демократични” или че Съветският съюз е бил истински съюз на местни революционни съвети (“съвети”).

Всичко това е просто “разказ”, въртене, маркетинг, лъжи. Всичко, което тази цинична индустриална система ни подхвърля, е фалшиво. Нейната “политика”, нейните “новини”, нейната “култура”, нейната “наука”, нейните “кризи”, нейните “решения” и, разбира се, “историята”, с която тя оправдава постоянния си контрол и ни заслепява за желанието и възможността да се освободим от нейната унищожителна за живота хватка.

Второ прозрение

Райнхард Хьон е водеща фигура в света на бизнес управлението по време на “чудодейното” икономическо възстановяване на Западна Германия през десетилетията след Втората световна война.

През 1953 г. той оглавява Deutsche Volkswirtschaftliche Gesellschaft – индустриален мозъчен тръст, чиято цел е да постигне максимален икономически растеж чрез ефективно управление.

Йохан Шапуто обяснява, че “в контекста на плана “Маршал” и триумфиращия атлантизъм” (7) този проект е бил насочен към обучение на мениджъри от американски тип в стила на Харвардското бизнес училище.

От 1956 г. Хьон ръководи Академията по мениджмънт в Бад Харцбург, в която се обучават ръководители на хиляди фирми, сред които Aldi, BMW, Hoechst, Bayer, Telefunken, Esso, Krupp, Thyssen, Opel, Ford, Colgate, Hewlett-Packard… (8)

Изненадващо ли е да научим, че само няколко години преди това Хьон е бил виден нацист, протеже на Хайнрих Химлер, светъл лъч на СС, който завършва войната с ранг СС-Оберфюрер? (9)

Както посочва Chapoutot в книгата си Libres d’Obéir: le management du nazisme à aujourd’hui от 2020 г., в личната му приемственост не е имало нарушение: “Подобно на Клаус Барби и много други, професор д-р Хьон извършва това преместване, без да се променя: след войната той става това, което винаги е бил”. (10)

А какъв е бил Хьон преди и след 1945 г.? “Технократ-интелектуалец” (11), отговаря Шапуто. Десен социален дарвинист, привърженик на публично-частните партньорства, сливащи държавата с големия бизнес (12), човек, обсебен от Führung (лидерство) (13) и фанатичното желание за успех на всяка цена.

Не става въпрос само за Хьон. Юстус Байер, водещ нацист, който завършва войната като оберщурмбанфюрер, преподава заедно с него през 70-те години на ХХ век. (14)

А един от стълбовете на учебното заведение в Бад Харцбург е професор д-р Франц-Алфред Сикс. През 1941 г. Сикс ръководи операция на нацистки командоси в Русия под ръководството на генерала от СС Артур Небе и впоследствие е признат за виновен за престъпления срещу човечеството в Нюрнберг.

Въпреки 20-годишната присъда, произнесена през 1948 г., през 1952 г. той отново е на свобода. Подобно на много нацисти, Сикс се присъединява към “либералната” Свободна демократична партия (FDP), след което получава работа като маркетинг директор на Porsche и започва да преподава в академията на Хьон.

Това мислене разглежда хората само като суровини, като “човешки ресурси”, които трябва безмилостно да се експлоатират.

Разбира се, последиците са още по-широки. Тези лични истории само илюстрират дълбоката тематична приемственост между социалните цели на Хитлерова Германия и тези на “либералната демокрация” след Втората световна война.

Чапуто показва, че съвременното управленско мислене, макар и да е съществувало още през 30-те години на ХХ в., е силно формирано от нацисткия период, като идеологията на Четвъртия райх заема централно място в теорията и практиката на следвоенния мениджмънт.

Това мислене разглежда хората само като суровини, като “човешки ресурси”, които трябва да бъдат безмилостно експлоатирани.

Фалшивата “свобода”, която академията на Хьон предлагаше на своите бизнес лидери, както се посочва в заглавието на книгата на Чапуто, означаваше да бъдат “свободни да се подчиняват”, да практикуват това, което Клаус Шваб нарича “гъвкаво управление”, и да се стремят към ефективност и производителност над всички човешки съображения, които не се считат за важни от студеното технофашистко съзнание.

Описвайки тази нацистко-индустриална “реификация” на човечеството, Шапуто пише: “Тя превръща всеки човек в нещо (res), в предмет, който трябва да бъде полезен, за да има право да живее и да съществува. Германският индивид се превръща в инструмент, суровина (Menschenmaterial) и фактор – фактор на производството, на растежа, на просперитета”. (16)

Този възглед няма време за безделници или болни, за всеки, който не може да се прояви като leistungsfähig – продуктивен и печеливш. Всички подобни антисоциални неудачници и отказващи се от работа са заплашени от социално изключване и дори от концентрационни лагери.

Разбира се, в тази дясна социално-дарвинистична позиция няма нищо “социалистическо” и Шапуто описва тази част от марката “националсоциалист” като “семантичен капан” (17), целящ да примами естествените левичари в лоното на националистите.

Той заключава: “Като изтласкват унищожаването на природата и експлоатацията на “жизнената сила” до съвсем нови нива, нацистите могат да бъдат разглеждани като изкривен и разкриващ образ на една побъркана модерност – обслужвана от илюзии (“окончателната победа” или “завръщането към растежа”) и от лъжи (“свобода”, “автономия”), умело изработени от управленски мислители като Райнхард Хьон”. (18)

Трето прозрение

Изминаха 45 години от публикуването на класическата книга на Антъни Сътън “Уолстрийт и възходът на Хитлер”. (съществува и “Уолстрийт и Болшевишката революция” на Антъни Сътън, която нашите марксисти са чели, точно колкото десни са чели ” Уолстрийт и възходът на Хитлер” – бел.ред.)

Разкритията му, показващи как нацистите са били финансирани през задната врата от международните компании за химикали, електричество, автомобили, стомана, телекомуникации, петрол и въглища, както и от съмнителните финансисти, стоящи зад тях, станаха познати на много хора през изминалите десетилетия, така че няма да ги преразказвам всички, сякаш са новина.

Въпреки това, много от нещата, които той излага, изглеждат още по-важни днес, в лицето на Голямото фашистко възстановяване на Клаус Шваб.

Например заключителните редове на Сътън не са загубили своята актуалност, откакто той ги написа през 1976 г.

Той пише: “Периодичните кризи и войни се използват, за да предизвикат подкрепа за други цикли на грабеж и възнаграждение, които на практика затягат примката около личните ни свободи.

“И разбира се, имаме пълчища от академични гъби, аморални бизнесмени и обикновени подръжници, които да действат като непродуктивни получатели на грабежа.

“Спрете кръга на грабежа и неморалното възнаграждение и елитарните структури се сриват. Но не и докато мнозинството не намери моралния кураж и вътрешната сила на духа да отхвърли аферата “нещо за нищо” и да я замени с доброволни сдружения, доброволни комуни или с местно управление и децентрализирани общества, убийствата и грабежът ще спрат”. (19)

Общата констатация в книгата на Сътън, за която той представя подробни доказателства, е, че зад нацисткия Нов нормален ред стои “доказан модел на субсидиране и политическа манипулация” (20), осъществяван от властови елит, който “има свои собствени цели, несъвместими с тези на обществото като цяло”. (21)

Проектът на Хитлер се харесва на тези мрежи, защото “в паричен интерес на международните банкери е да централизират политическата власт”, (22) обяснява той. Цялата работа е била свързана с “контрола на държавата от страна на частни бизнес интереси”. (23)

“Съществуваше свързана последователност от важни събития; финансовият принос на видни банкери и индустриалци за изборите през 1933 г., изгарянето на Райхстага, отмяната на конституционните права и последващото завземане на властта от нацистката партия”, (24) заявява Сътън.

Той цитира Карол Куигли от книгата му “Трагедия и надежда” от 1966 г., който описва плана като “нищо друго освен създаване на световна система за финансов контрол в частни ръце, която да доминира политическата система на всяка страна и икономиката на света като цяло”. (25)

Разбира се, рентабилността на това паразитно глобално предприятие има своята цена: десетките милиони животи, загубени или съсипани от последиците на алчността му, не на последно място “безсмислените, криволичещи войни без победител”, които “нямат друга основна цел, освен да генерират договори за въоръжаване на стойност много милиарди долари”. (26)

Интересно беше да се види, че Сътън подчертава ключовата роля, изиграна от J.P. Morgan в насърчаването на фашизма в Германия. Както вече описах, същото важи и за Италия, където американските финансисти подкрепят режима на Мусолини със заем от 100 млн. долара между 1925 и 1927 г. (27)

Днес фирмата, известна вече като JPMorgan Chase & Co, участва в капитализма на въздействието (28) и е партньор на Световния икономически форум.

Струва си да се отбележи, в светлината на всички настоящи разговори за Зелен нов курс и Нов курс за природата, че Сътън осъжда оригиналния Нов курс на президента Франклин Д. Рузвелт като “фашистки план” и казва, че “както Новият ред на Хитлер, така и Новият курс на Рузвелт са били подкрепени от едни и същи индустриалци и по съдържание са били доста сходни – т.е. и двата са били планове за корпоративна държава”. (29)

Много впечатляващо е и това, което Сътън описва като “централната роля на IG Farben в държавния преврат на Хитлер”. (30) Той казва, че химическото предприятие, което произвежда газа Циклон Б, използван в концентрационните лагери, притежава “изключителна политическа и икономическа власт и влияние в хитлеристката нацистка държава” и на практика представлява “държава в държавата”. (31)

Един от бившите ѝ ръководители, д-р Джордж фон Шницлер, дори заявява, че “IG е до голяма степен отговорна за политиката на Хитлер”. (32)

Сатън пише: “Берлинското бюро NW7 на IG Farben е ключовият нацистки задграничен шпионски център… Така нареченият статистически отдел на NW7 (известен като VOWI) е създаден през 1929 г. и се превръща в икономически разузнавателен отдел на Вермахта [армията].

“При избухването на войната през 1939 г. служителите на VOWI получават заповед да преминат в състава на Вермахта, но всъщност продължават да изпълняват същата работа, както когато номинално са под ръководството на IG Farben.

“Един от най-изтъкнатите от тези служители на разузнаването на Фарбен в СЗ7 е принц Бернхард Нидерландски, който постъпва на работа във Фарбен в началото на 30-те години на миналия век след приключване на 18-месечна служба в СС в черни униформи”. (33)

Бернхард (на снимката вдясно и също в началото на този раздел) става основател и председател на WWF, известен с това, че изхвърля коренното население от земята му в полза на своите приятели от едрия бизнес под фалшивия зелен флаг на “опазването на природата”, а днес е много виден в индустриално-финансовото лоби, което призовава за Нова сделка за природата.

Той е председател на Управителния комитет на Билдербергската група, чийто член е и шефът на WEF Клаус Шваб.

Бернхард също така е почетен спонсор на третия европейски симпозиум по мениджмънт на Шваб в Давос през 1973 г., когато органът, който ще се превърне в Световен икономически форум, за първи път възприема по-открита политическа позиция, като приема документ, станал известен като “манифестът от Давос”.

Първоначално той е озаглавен “Етичен кодекс”, но може би дори твърдоглавите му поддръжници от бизнеса са се отказали от етикет, който демонстрира такава степен на лицемерие.

Истинският дневен ред, който стои зад този манифест (и всъщност зад модната дума “устойчивост” на WEF/ООН), е обобщен в последната му точка: “Важно е да се гарантира дългосрочното съществуване на предприятието. Дългосрочното съществуване не може да бъде осигурено без достатъчна рентабилност”. (34)